Динко Димитров
Мистериозната Средна гора, праисторическа и по своему модерна, се е проточила от Софийското поле чак до Ямбол, където Тунджа я заобикаля, преди да натече водите си право на юг към посестримата си Марица. Могъщият Балкан я пази от северните ветрове, но с високите си широкоплещести върхове краде от славата ú. Той се е родил в едни по-нови геоложки времена, а младите винаги искат да надскочат учителите си, макар, че слънцето свети еднакво за всички. Отдолу пък се кипрят с великолепието си Рила и Родопите, а тя си стои все така скромна и незабележима в средата. Поради това се е принудила да скрие всичко ценно в горите си и го разкрива само пред най-упоритите си посетители. Стотици пъти съм минавал покрай нея, безброй пъти съм пресичал проходите ú, но я открих за себе си едва наскоро. Когато спрях да бързам и започнах да откривам значимостта на дребните неща.
Древните цивилизации са гледали с други очи на заобикалящия ги свят и са взимали по-мъдри решения от нас. Изградили са толкова много неща, че и до днес иманярите не могат да им насмогнат. По-добре се справят в разрушението ровещите за ценна руда и бракониерите на дървета и животни. Но Природата е винаги по-силна и ще намери начин да се защити. Както е станало с онези черкези в Рила, които изсекли гората, но след година пороят им отнесъл къщите.
След бунтовната красавица Копривщица, завивам по отбивката за местността Барикадите. На връщане ще мина и оттам. Трудно ще маневрирам в последните метри, защото гъст килим от златни листа ще е покрил земята. И ще бъде омагьосващо красиво. Но само за кратко, защото зловещата картина на човешката немара съвсем скоро ще завземе пространството. Величественият някога хотелски комплекс ще се появи пред мен като оглозган от хиените скелет. Изровена декоративна мазилка, потрошени дърворезби, нарочно изпочупен порцелан, ронещ се таван и разпилени рекламни брошури на четири езика! Зеещи прозорци и недоразлепени подови настилки. Разпилени навсякъде рисунки и черно-били снимки. С невярващ поглед гледа човекът от гранитния монумент при съседните скали. Неадекватна табела, закована с разкривени гвоздеи на дървото под него, ще ме уверява, че се намирам в защитена територия и ще ме заплашва с непосилни глоби. Появяващите се изневиделица двама непознати с раздрънкан голф едва ли са работници-реставратори. За каквото и да са дошли – вече са закъснели.
Но това ще се случи после – сега пътувам по приличен, поне четиридесет годишен асфалтов път с поносими дупки, който скоро ме отвежда до обширно голо пространство с добра гледка в южна и западна посока. Оставям колата до един стълб на електропровода и поемам на север по изровените от пороите кални коловози. Наклонът плавно нараства, голям хълм се изпречва пред мен. Вижда ми се стръмен и тръгвам да го заобикалям отляво. Спирам в една малка букова горичка, където благородни хора са изградили чешма с бистра студена вода. Най-вкусната! По-нататък се натъквам на полуизоставени постройки, даващи подслон на приятни блеещи млекодайни животинки, които са излезли някъде на разходка. Бързо забравям за тях, защото пред мен като стена се изправят гордите склонове на Стара планина. Онемявам от възхита. Изглеждат толкова големи и близки, сякаш мога да ги докосна. Пухкави облачета подскачат по съседните планини.
Стигам до кръстовището за Копривщица, която се вижда в ниското. Продължавам през ширналата се ливада и в странно подредените камъни откривам светилища от прастари времена. Промушвам се през малка букова горичка и достигам до хижа Богдан. Или това, което е останало от нея след пожара. Други постройки са разпръснати наоколо, но и те са покойници, макар и пощадени от огъня. Единствено малкото заслонче Тополница край Плачковия кладенец понякога се радва на човешко присъствие. От една табела разбирам, че някакви европейски пари са тръгнали насам, но от видяното усещам, че май са изтекли в някое дере.
Застоявам се малко, колкото да открия началото на червената маркировка към върха. Нагоре е стръмно, но за кратко – след половин час съм на билото. Връх Богдан като че ли е по-нисък от предшестващите го скали и се намира в края на тесен, стотина метра дълъг хребет. Напомня на правилна пресечена пирамида, но е покрит с масивни дървета и гледка към околността няма. Самото място е достатъчно интересно, защото има всички признаци за да го определя като голям религиозен център. Подредбата на камъните, изсечените в тях стъпала и канали, ориентацията, но най-вече огромния брой скупчени калинки, са сигурен знак за силата и значимостта му през вековете. Спирам се за почивка при триангулачната пирамида и чета надписите по поставените метални плочи. Трибагреникът се вее от лекия полъх. Останалото е Слънце.
Мога да продължа напред, към хижа Средногорец и Малък Богдан или да свия по някой от коларските пътища, заобикалящи масива отляво и отдясно, но ми се вижда съвсем запустяло и избирам познатата пътека за връщане. Стига да не го налагат обстоятелствата, всички излишни рискове са неприемливи. А и трябва да остане нещо загадъчно за следващия път, нали!
Скоро отново имам покритие и се чувствам свързан с останалия свят. От тази страна Горен Крецул не ми изглежда толкова стръмен и карам напряко. По силно изровен от пороите коларски път. Дъждът вода не държи. Щом я няма гората да крие преспите в сянката си, а те бавно да се процеждат в жадната земя, няма как да се надаваме на едър клас в нивята. Родопите се губят в маранята на тракийското поле. Съзирам чакащата ме в ниското Калина, а откъм дерето вляво дочувам хлопките на стадо овце. Пасат си спокойно милите, напук на международното положение!…
05.XI.2021
