Администрацията на американския президент Джо Байдън беше гласoвита в защитата на това, което нарича „базиран на правила международен ред“, но няма такова нещо. Обхващащо земята пространство за сигурност, управлявано от глобални правила или няколко ключови държави, не съществува, както би трябвало да ни напомня войната в Украйна.
Също така няма „глобална заплаха“, пред която са изправени еднакво всички държави, а по-скоро регионални ревизионистки сили, заплашващи близките им държави. Временните регионални равновесия със собствена динамика на силата са диктувани от местни исторически противопоставяния. Те са нестабилни и податливи на войни. Те изискват постоянно внимание и управление, пише за Wall Street Journal Джакъб Гриджиъл, професор в Католическия университет на Америка и гостуващ сътрудник на Hoover Institution.
През последните три десетилетия този тип регионален ред – в Европа, Близкия изток и Азия – беше относително стабилен и местните противопоставяния бяха потиснати. Така се създаде впечатление за световен ред. Либералите виждаха тази глобална стабилност като продукт на международни правила, нарастващ брой демокрации и по-голяма международна търговия – „ред, основан на правила“, подсилен от демокрации и търговски мир. Реалистите виждаха световен ред, гарантиран от грубо равновесие между великите сили – САЩ, Русия и Китай – в който ядрените оръжия са ефективен умиротворяващ изравнител.
И двете визии за световния ред поставят твърде много акцент върху глобалния характер на тази стабилност. Ако погледнем на света през призмата на регионалния ред, картината е по-тревожна.
Войните на Русия в Грузия през 2008 г. и Украйна след 2014 г., както и действията на Иран в Ирак, Йемен и Сирия, а също и военната експанзия на Китай в Азия, бяха признаци за нарастваща местна нестабилност. Но досега това бяха пробни тласъци, провеждани от колебливи ревизионистки страни и обуздавани от американската сила. Войната на Русия в Украйна е първата пълномащабна военна офанзива, която има за цел да промени драстично местния баланс на силите. Русия се стреми да бъде ключовата сила в Европа и за това трябва да доминира в Украйна.
Регионалният ред по места е крехък по две причини. Първо, военната сила е по-вероятно да се използва в местни спорове, отколкото в такива между отдалечени съперници. Залозите са високи за местните страни, но възприеманите рискове са ограничени. Една ревизионистка сила вероятно ще преследва целите си, като завладяване на чужда територия или контрол върху политическия живот на съседна държава, повече чрез война, отколкото чрез преговори. Но мишените на ревизионистката сила няма да приемат враждебно поглъщане без битка. В крайна сметка и двете страни се интересуват по-малко от предотвратяването на войната, отколкото от това да я направят използваема за техните собствени цели. Войната е трайна регионална реалност.
САЩ са склонни да възприемат стабилността като широка цел на своята голяма стратегия. Както каза президентът Байдън, целта е „да се стремим да предотвратяваме“ Третата световна война. Но регионалните ревизионисти в Евразия не се страхуват да тестват собствените си предели, за да разширят влиянието си. Държавите, които заплашват, също ще изберат войната пред подчинението, регионалните безредици пред загубената независимост. САЩ ще трябва да измислят как да „плуват“ сред, и дори да приемат, нестабилността и войната в региони, които са важни за националните им интереси.
Втората причина регионалният ред по места да е нестабилен, е, че местните противопоставяния са географски ограничени, но продължават дълго време. Локалните конфликти се основават на исторически претенции или са оправдавани с тях. Възприемани или реални престъпления, извършени в миналото, пораждат желание за отмъщение; стремежът към величие стимулира териториалните посегателства; а националното самочувствие мотивира упоритата враждебност към агресивните съседи. Когато корените на политическо действие лежат в националните претенции за величие, дипломатическият компромис става труден. Продължителният конфликт започва да изглежда за предпочитане пред споразумението чрез преговори. По-легитимно е да копаеш окопи, отколкото да седнеш на масата за преговори.
Местните антагонисти са готови да платят висока цена както при атака (като Русия), така и при защита (като Украйна). Очакванията са високият риск да бъде възнаграден с голяма печалба: агресорът очаква по-голямо влияние или по-голяма територия, докато защитаващият се очаква независимост и по-голяма сигурност.
За една далечна сила като САЩ трайният характер на регионалните конфликти в Евразия е политическо предизвикателство. Управлението на такива конфликти изисква последователно участие и постоянно присъствие. Но подходът на САЩ е да участват в регионалната геополитическа динамика, само когато е необходимо възстановяване на равновесието и след това се пренасочват към друг регион. Затова чуваме да се говори за „обединяване“ на Европа и „фокус“ върху Азия.
Исторически рядко се случва местно противопоставяне да приключи окончателно – обикновено само когато опустошителна война преначертае картата с кръв. Френско-германският конфликт от 19-и и началото на 20-и век се превръща в приятелство едва след две ужасни световни войни. Крайният резултат беше добър за Европа, но стигането до него беше трагедия, което трябваше да се избегне.
Сегашната война между Русия и Украйна ще приключи в един момент, но спорът между двете нации няма. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е деликатно локално равновесие, изискващо постоянно поддържане чрез западната икономическа и военна подкрепа за Украйна.
Ако Украйна излезе от руската агресия като независима държава, либералното изкушение на администрацията на Байдън ще бъде да нарече това победа на световния ред, основан на правила и демокрации. Това би било грешка. Победата ще бъде на Украйна, и то такава, която ще доведе до момент на крехка регионална стабилност, а не до обновен световен ред.
По статията работиха: Петър Нейков, редактор Симона Гоцова
