В края на 70-те, или 1980-та ми попадна труднодостъпното списание „Спектър“ на американското посолство. В него имаше интервю с художника Филип Гъстън и естествено репродукции. Беше ми познат донякъде, но текстът остана в паметта ми трайно. На 16 октомври 1970 г. показва творби, които са преценени като самоубийство в кариерата му. Или да речем, така е изглеждало. В края на 50-те си години той вече е бил звезда сред абстрактното експресионистично движение, което от своя страна определя насоки, пазар и актуалност. Но неочаквано Гъстън бил изпълнил нюйоркска галерия не с характерните си трептящи, подобни на жарава абстракции, а с картини на измамни, карикатурни фигури, облечени в бели качулки на Ку Клукс Клан. Мигновено той е бил отстранен от благодатта на света на изкуството. Гъстън е бил докоснал един избягван, нелицеприятен нерв,противопоставил се е на възгледа на приятната на всяка търговия и власт индиферентна естетщина. И самите образи на Клан не бяха основният източник на обида; предателството му към „високото“ изкуство е било. Както е било разчетено поведението му в момент, когато надмощието на абстракцията непрекъснато се било потапяло под пластмасовия прилив на поп-а, Гюстън се бил присъедини към замърсителите на потока.
Разбира се отхвърленото, в крайна сметка затвърди мястото му в пантеона на историята на изкуството, където продължава да вдъхновява поколения художници с критиката си към расизма, антисемитизма и фанатизма. И наскоро същите картини — по-конкретно картините на Klansmen — беше източник на друга, различна полемика, която нанесе анатема върху самото изкуство. През септември 2020 г. четири големи музея — Националната художествена галерия във Вашингтон, окръг Колумбия; Музеят на изящните изкуства, Бостън; Музеят на изящните изкуства, Хюстън; и Tate Modern, Лондон – обявиха (писах тогава в сайта АРТ прайз БГ), че съвместното организирано цялостно проучване, наречено „Филип Гюстън сега“ – неговият набор от музейни маршрути и отпечатан каталог – се отлага за четири години. Причината: След националната турбуленция, породена от полицейското убийство на Джордж Флойд, представянето на работата на Гъстън и особено заложените образи на Клана пораждаха страх. Изискваха ново преосмисляне на живия фон, с който няма как да не бъдат анализирани. И така натискът и реакцията на обществото към значението на проекта, наложи съкращаването на този срок на две години и вече тръгва… Националната галерия, първата спирка, внимателно пояснява, че решението за отлагане по никакъв начин не отразява липса на вяра в художника, а загриженост за приемането на работата му в политически възпламенено време. Свободните от разните кръгове на властта и властта в културата хора обаче изговарят други мнения: преценява се, че източниците, документите и примерите, показващи отношението на художника съм расизма, концлагерите, ненавистта се разбъркват и обобщават в мъглива форма.
Определена трудност спрямо проекта бе обстоятелството, че Министерството на външните работи в Бостън трябваше бързо да реагира относно чувствителността на публиката от 2019 г.,изложбата му част от проекта в Бостън, когато гостуваща група чернокожи ученици от една средно училище внесоха протест, че са били малтретирани от персонала, и твърденията станаха национална новина. Последва извинение от ръководството на музея, заедно с обещание „с уверение, че всички ще се чувстват добре дошли тук“.
И така: Гъстън е роден като Филип Голдщайн през 1913 г. в Монреал, където родителите му са дошли като бежанци, бягащи от зловещите антиеврейски погроми в Украйна. Израснал в Лос Анджелис. Там той се захваща с изкуството още като ученик — Джаксън Полок е негов приятел от гимназията — и се присъедини към лявата политика, участие, което доведе до сблъсъци с войнстващи десни групи, включително Клана. Започва като чудесен фигуративен художник през 30-те и 40-те години на миналия век, повлиян от мексиканския стенопис, Пикасо, италианската ренесансова фреска и комикси („Krazy Kat“, „Mutt and Jeff“ и много по-късно от контракултурния Zap Comix на R. Crumb) . Търсещ и неспокоен, той „пазарува“ през стилове и през 50-те години на миналия век преминава в началото към условността на жестовете, а след това се включва на авангарден режим. Който обаче трансформира във времето в посоката, за която писах…
