Петър Сяров
На 22 април – рождената дата на Радий Ралин, много медии и почитатели на поета във социалните мрежи отбелязаха неговата стогодишнина. Същия ден аз се сетих за едно наше журналистическо предложение за запазване и почитане на паметта на поета от неговите съграждани и привечер наминах да видя дали е поставена паметна плоча пред родната му къща. Както беше предвидено.
Плоча няма, съвсем скоро и къщата няма да я има. Това разбрах от сегашния собственик на имота.
Възрастен мъж се навърташе на тротоара и сигурно му се е сторило подозрително надничането ми през пролуките на оградата.
– Какво търсите, търсите ли някой? – попита ме недоброжелюбно.
– Гледам тази къща, Знаете ли чия е?
– Наша е, ние я купихме наскоро.
– Това е родната къща на писателя Радой Ралин, чувал ли си това име?
-Чувал съм го, кой не го е чувал – някакво притеснение за миг промени лицето му.
Малко дръпнато започна да ми обяснява, че къщата е необитаема, има пукнатини. Имотите от двете й страни също били тяхна собственост и семейството му има план да строи.
– Това нещо не може да се ремонтира, купихме я, за да си оформим и свържем двата имота, вече имаме план – каза.
Завързахме разговор, представих му се, разказах му за идеята на оградата да бъде поставена паметна плоча, че тук е родната къща на Радой Ралин.
Разбрахме се, обещахме си, когато завършват строежа за година-две, ако сме живи и здрави, на фасадата да бъде поставена най-сетне паметна плоча на именития сливналия. Щом вече къщата очевидно изглежда обречена. Типична сливенска градска къща вероятно от първата половина на миналия век – едноетажна с дълбок зимник. Вътре няколко светли просторни помещения. Откъде ги знам, ще стане ясно по-късно.
Дворчето пред нея е останало една педя, притиснато в буквалния смисъл от два калкана, избили са пролетни цветя – момина сълза, зюмбюл, май и част от чемшира около чешмичката е все още жив.
Няколко месеца след кончината на писателя, журналистите внесохме предложение за отдаване на почит към живота и делото на нашия съгражданин Радой Ралин.
Като инициатор за предложението, аз поех и ангажимент да го напиша, след което, за по-голяма тежест, то беше прието и на общо събрание на колегията. И понеже съм си запазил текста, си позволявам да го цитирам:
„Уважаеми съветници,
В отиващата си година България загуби един от своите достойни синове – големия писател и гражданин Радой Ралин.
Неговото име още приживе стана знак за неподкупност, знак за висока духовност. Цялото му творчество е плод на служенето на ненакърними от конюнктурата нравствени цели и идеали. Никой от съвременниците му не постигна такава популярност сред обикновения българин, защото той сподели неговата съдба докрай.
За Сливен е голяма гордост, че Радой Ралин израсна в семейството на уважавания сливенски печатар и книжар Стефан Димитров. Тук, с гальовното име Митко Модерното, той направи първите си творчески стъпки и никога не скъса духовната връзка със Сливен. За това има достатъчно примери в неговото писателско и житейско дело.
Ето как свидетелства за тази връзка друг един голям творец и хуманист – поетът Атанас Далчев: „Аз не познавам в живота си човек, който толкова много да обича своя град. Той говори непрекъснато, с неизтощимо вдъхновение за него и е тъй ревнив в своята обич, че иска всичко хубаво, което има някъде, да произхожда оттам. Той създаде един Сливенски пантеон и се помъчи да вкара в него и писатели, родени другаде. От Радой – продължава Далчев, има прекрасни стихове за Сливен. Аз си повтарям често един от тях: „Тук вечно духат силни ветрове, тук вечно знамената са развени”. Едва ли някой друг поет така вярно е изразил едновременно климата и духа на родното си място, неговото свободолюбие. Тия два стиха стигат, за да се обезсмърти един град.”
Велик безсребърник, Радой Ралин до края на дните си не пожела да получи никакви материални награди, включително и наградата „Добри Чинтулов” от родния си Сливен, с която беше удостоен най-накрая…
Разчетохме ли вярно този жест на пречистия светъл дух на Радой Ралин? Може би той ни подсказа, че е необходимо навреме по-безкомпромисно и много по-сериозно да се вглеждаме в истинските стойности. Този отказ е може би и едно порицание на вчерашната свръхидеологизация и партизация на духовната сфера, но и една загриженост от днешното процъфтяване на чалгакултурата, на липсата на ценности или тяхната подмяна.
Сега, когато Радой Ралин не е между живите, трябва да продължим да разчитаме неговите знаци и завети на гражданин и творец. Заедно с това, Сливен и неговите жители му дължат още нещо – да запазят спомена за своя необикновен съгражданин.
Ето защо, ние, журналистите от Сливен, считаме за свое задължение да предложим на общинския съвет, на първо време да направи две неща за това – да обяви конкурс за изработване на паметна плоча, която да бъде поставена на фасадата на родната къща на писателя, и да преименува сегашната улица „Одрин” на улица „Радой Ралин”. По-нататък, в съгласие със семейството на писателя, би могло да се приемат и други инициативи.”
Сега отчитам, че съм допуснал един съществен пропуск в тези кратки бележки. Аз лично не познавам друг български писател, може би с изключение на Вазов, който така да е бранел името си и да не е позволил да го ползват за политическа употреба. Вазов, макар и да е бил министър и депутат, е много ревнив да не го пришият към тази или онази партия – него, народният поет. Известно е, че правителство на Стамболийски му организира всенародно честване, титулува го като Патриарх на българската литература, предоставя му значителна парична сума, издава му съчиненията, но той и от земеделците се овардва. Мисля, че в това отношение Радой Ралин има същия морал срещу користния партизанлък…
Какво последва от въпросното ни предложение, което е с дата 1 декември 2004 година. За чест на съветниците те са го разгледали и са взели още на първото си заседание решение № 411 от 27 януари 2005 година. С него се именува улица на името на Радой Ралин, започваща от кръстовище “Орлето”, по “Стар Ямболски път” до пресичане с бул. “Хаджи Димитър” и продължаваща по новоизградената улица покрай реката до пресичането й с бул. “Цар Симеон. Възлага се на кмета на общината да обяви конкурс за изработване на паметна плоча, която да бъде поставена на фасадата на родната къща на Радой Ралин.
Голям кахър преди това настана сред съветниците и те потънаха в дълбок размисъл, как хем да именуват улица на писателя, хем да не се наложи живеещите на тази улица да си сменят личните документи. Затова избраха улица, която от едната страна минава край брега на Новоселска река, а от другата, към оня момент край бивша казарма и няколко жилищни блока.
Но справедливостта, идеята да се чува често името на поета от неговите съграждани, беше възстановена – с новото кръгово кръстовище на Градинския мост, с благоустрояването й, глухата и безлична улица сега е сред най-оживените и натоварените и наистина много често се споменава в информациите за пътния трафик в града.
За конкурс за паметна плоча не се чу нищо, но и досега тази част от решението не е изпълнено и то отдавна е забравено. Може би за това имаме някаква вина и ние предложителите.
С днешна дата искам да отбележа, че когато съчинявах текста, естествено трябваше да се придържам към един по-официален език, но си дадох и свободата да не е съвсем така. Използвах цитат от Далчев по две причини – за авторитет и защото бях свидетел на неговия интерес към къщата на Радой Ралин. По време на едно негово посещение в Сливен през 70-те години заедно със съпругата си, преди обявената среща с читатели в Клуба на дейците на културата, поетът поиска да види родната къща на Радой Ралин. Оказа се, че аз бях единственият от придружаващите поета, който знае къде се намира родния дом на Радой Ралин, тъй като познавах новите й обитатели и неведнъж бях ходил в нея.
Отидохме пеш на адреса – „Раковски” 49. Вратата беше заключена, поогледахме, понадничахме мълчаливо през ажурната ограда от ковано желязо върху високия зид. Не помня Далчев да е коментирал нещо, но той май не пожела да види други „забележителности”. Забележителното беше, разбира се, че поетът, който рядко или почти никак не участваше в подобни публични изяви, гостува в Сливен.
През годините ми се е случвало попътно да мина по тротоара край желязната ограда и желязната двойна врата, все в същия олющен зелен цвят. Новото онази вечер, за която споменах, беше, че отвътре на оградата е прикачена ламарина и няма пряка видимост към двора и сградата.
Възползвам се от повода на годишнината да пиша за Радой Ралин, за да разкажа и за две случки, на която съм бил свидетел.
В началото на 90-те години, когато бандити бяха източили водата на язовир „Искър“ и жителите на столицата се бяха видели в чудо. Тъкмо бях слязъл от автобуса от Сливен пред хотел „Плиска”, за да повървя пеш до БТА, където работех. Един след друг пристигаха пълни градски автобуси, много хора оставаха да чакат в студения предиобед следващите. Сред изнервените хора видях Радой Ралин – с каскет, с препасана чанта през рамо, опакован с шал и балтон. Носеше неголяма туба и аз предположих, че се запътил за минерална вода пред Централна баня, където край чучурите й по време на онова безводие в София имаше постоянно дълги дълги опашки от мъже и жени с подобни туби.
Поредният автобус отново потегли едва едва натъпкан до невъзможност. Но изведнъж спря. Отвътре някаква жена махаше и даваше знаци на Радой да се качи, вероятно по молба на шофьора, но той нищо не можеше да разбере и се оглеждаше за следващия автобус. Вътре настана някаква суматоха, пътниците се размърдаха и през отворените наново врати слезе самият шофьор, внимателно хвана писателя под ръка, авторитетно си проби път и го настани отпред до себе си. Радой се оглеждаше все още някак неразбиращо„ какво става”. Хората обаче вероятно също като шофьора бяха го познали по популярната му осанка. В претъпкания автобус се намери достатъчно място за този недоумяващ какво се случва пътник.
И една друга случка пред входа на Съюза на писателите. Група от неколцина човека си говорехме набързо всеки запътен нанякъде. Към групата се приближи Радой Ралин, ръкува се подред, оглеждайки всеки полуусмихнат, но без да се бави на приказки, каза че бърза, защото Борето го боли зъб и ще го води на зъболекар. Борето – поетът Борис Христов, се зададе от отсрещния тротоар…
За финал не мога да издържа на изкушението и споделям едно чудесно стихотворение на Радой Ралин за запознаството между двамата поети
ПОЕТЪТ
на Атанас Далчев
Поетът… Него от младеж боготворях
и не посмеях с него да се запозная.
По улиците отдалече го следях,
със завист съзерцавах бедната му стая.
И този ден, когато тръгнах на война,
на улицата срещнах го съвсем случайно.
И заболя в сърцето ми една вина,
че досега съм го обичал само тайно.
Той забеляза колко много ми тежи
сандъчето със моите войнишки вещи
и неочаквано до мене приближи,
взе дръжката. Усетих пръстите горещи.
Не само че товарът стана двойно лек.
Пред него можех цял да го издекламирам.
Но сепна ме поетът и като човек.
А тръгнал бях за свободата да умирам.
Внимателно запита имам ли баща,
защо не ме изпраща никое момиче?
И все на път ли ще прекараме нощта?
В частта си с близки ли съм, или съм самичък?
Узнал, че аз съм доброволец, изведнъж
от обич почна той да ме разубеждава,
че би било добре да стана първо мъж,
че смешно е човек в смъртта да търси слава.
Не слава – възразих му аз, – а свобода.
Той ме запита: нещо много ли ме мъчи,
че искам всичко в тази дума да сведа?…
Ний стигнахме. Той пусна моето сандъче.
Сбогувахме се като близки. Не разкрих
какво е бил за мен през толкова години.
Да тръгна на война не се разубедих,
но обновявах вече моите причини.
1945, 1969
Източник -Фейсбук
