Политиката трябва да се базира на заслуги, както футбола

На много читатели им е омръзнало да слушат за Оксфорд, пише Саймън Кюпър за Financial Times и обещава, че тази статия е относно по-голям въпрос: дали политическият и образователният елит в страни като Обединеното кралство, САЩ и Франция наистина заслужава определението „елит“.

През последната година издадох две книги за елитите, разказва още Кюпър. Първата, „Барса“, е поглед отвътре към футболния клуб „Барселона“, а втората, „Състуденти“, е кисел разказ за (предимно мъже) консерватори, образовани в Оксфорд, които управляват Великобритания. Отговорът, който често получавам, е: „Със сигурност най-добре образованите хора трябва да управляват държавата.“ Но докато спортният елит е ефективна меритокрация, политическият не е.

За да играете за футболен отбор от най-висок клас, какъвто бе „Барселона“ до около 2019 г., трябваше да сте един от около 200-те най-добри футболисти на земята. Всички играчи са се обучавали за тази работа от детството си, чрез непрекъснат подбор. След всеки сезон 8 до 10 момчета във всеки отбор от младежката академия на Барса, Ла Масия, се заменят с новодошли, избрани измежду милионите, които искат да бъдат професионални футболисти. Средно едно дете издържа само три години в школата на Барселона.

Във футбола качествата са по-важни от автобиографията, външния вид или цвета на кожата. Денят, в който един дребен 16-годишен аржентинец с прическа като на чичко тревичко започна тренировки с „Барселона“, Роналдиньо, тогава най-добрият футболист в света, отбеляза, че хлапето, Лео Меси, би трябвало вече да играе за първия отбор.

Но играчите трябва да поддържат нивото си. След като Роналдиньо спря да го прави, той беше изгонен, а брилянтното му CV не вършеше никаква работа. Провалът в спорта е видим за всички и се наказва. Дори запазването на нивото не е достатъчно, защото футболът се развива тактически и физически почти с всеки месец. Треньорският персонал трябва да продължи да иновира. Когато Барса спря да прави това, тя се срина, като кулминацията бе „побоят“ с 8:2, нанесен ù от Байерн Мюнхен през 2020 г.

Съпоставете това с високообразования политически елит. Ако сте роден в правилната каста, подборът не е много строг: топ американските университети през 2017 г. приеха повече студенти от горния 1% по доходи, отколкото от долната половина.

А елитните университети рядко изхвърлят слабо представящите се. Преподавателят по класическo образование на Борис Джонсън в Оксфорд си спомня, че „Борис я караше без да си дава и един час зор“. Проучване в Харвард през 2019 г. установи, че 43% от приетите бели студенти са или спортисти със стипендии, или деца и други роднини на бивши възпитаници, донори, преподаватели и служители.

Повечето от тези студенти не биха влезли иначе. И все пак почти всички успяват да изкласят. Накратко, Харвард не е Ла Масия. Елитните университети имат и други приоритети освен отличните академични постижения. Те често са запазили елементи от миналото си като училища за джентълмени, преподавайки презентационни умения от висшата класа.

Завършването на едно от тези места ви дава доживотен входен билет към върха, поради което някои членове на френския елит изписват своя университет върху надгробната си плоча. Мрежите от контакти водят до най-добрите работни места, включително в правителството, където лидерите обичат да назначават състуденти, хора от същата каста и роднини. Подборът в политиката е главно заради принадлежност към клубове и избираемост, а не с оглед управленските умения. Много политически лидери имат нулев предишен опит в управлението дори на правителствен отдел. Те също нямат много лостове, за да управляват няколкостотин хиляди държавни служители, докато един футболен треньор управлява около 20 души, които вижда всеки ден.

Всеки политически лидер ще се сблъска с редица проблеми, за които знае малко – например Украйна, изменението на климата и коронавируса. Следователно те се нуждаят от смирение и умения за слушане, за да действат като организатори, изслушващи експертите. Най-лошият възможен лидер е егоцентрик, който – може би насърчен от своите CV, каста или пол – си въобразява, че знае всичко.

Всъщност малко блясък се изисква навсякъде в процеса на управление. В идеалния случай правителствените специалисти са надеждни организатори, които филтрират актуалния консенсус в своите области, защото това е по-вероятно да е правилно, отколкото развихреното мислене на някой бунтар, който може и да не е следващият Айнщайн.

Футболният отбор трябва да печели мачове, а правителството трябва да угоди на избирателите. Това няма много общо с добрите политики. Може да отнеме десетилетия, а понякога и повече, за да се оценят енергиен преход или образователна реформа. Основната задача на правителството е да предотвратява катастрофи, но избирателите рядко награждават политиците за неща, които не са допуснали. Вместо това правителствата обикновено се отстраняват от гласоподавателите поради лоши презентационни умения, измислени културни войни или глобални рецесии.

Прекарах журналистическата си кариера в сновене между спорта и по-големи неща. Преди се притеснявах, че футболът е по-низш предмет от политиката. Вече не, завършва Саймън Кюпър.

По статията работи: Петър Нейков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.