Когато, след половинвековно бродене по света, реших че е крайно време да обърна внимание на себе си (Благодаря на Съдбата, че ми го позволи!), започнах да се разделям с някои събития и хора. Освободи се място за много неочаквани и хубави неща, които не прекаляват, но ме спохождат. Аз вече не бързам и се старая да ги преживея пълноценно.
Понякога миналото се завръща при мен във вид на отдавна несрещан колега. След първоначалното припомняне, идват и еднотипните реплики. Това е неизбежно – времето си е казало думата. Но, ако споменът все още мъждука, се получава нещо като разговор с елементи на любезност.
Понякога става досадно, но това ме научи как да посрещам на най-често повтаряните въпроси. Например, на „Как си? С какво се занимаваш?“ установих, че най-добре се приема следният отговор: „Ходя на екскурзии и се радвам на внуците. А през останалото време осигурявам средствата за тези две дейности.“. Хората остават доволни и не ме разпитват повече.
И добре правят, защото ще ми е трудно да им обяснявам, че там, където ме викнат да помагам, мястото не винаги е най-изисканото. Че домакините обикновено имат по-хубави инструменти от моите и по презумпция повече разбират нещата. И че държат да го покажат. Но пък са добронамерени и понякога черпят по едно кафе.
Колкото до внуците, те са си мои и са най-добрите. Затова нямат нужда от реклама. Важното е да са все такива пакостници и на всеки 3-4 години някой нов беладжия да допълва отбора.
Динко Димитров
01.07.2022
