В онези налудничави години, когато компютърните вируси играеха на руска ролетка с човешките и техните апологети неистово аплодираха, някои избрани индивиди забогатяха още повече. Ние бяхме от предопределените и понесохме много загуби, но поне оцеляхме или повечето от нас. Затова се научихме да използваме всяка открадната минута за да се радваме на оцелелите въглени в огнището на живота.
Бяха ни забранили да дишаме чистия горски въздух и щедро ни пулвелизираха с тонове изгорели боклуци и градска смрад. Високо-научният стил на изливаната върху нас информация ни обърка. Не знаехме откъде ще ни връхлети злият бацил – дали от устата на някой плешив корифей или вече ни дебне зад пердето, или от болния мозък на съседа-демократ, а защо не от оскъдния тоалет на русата телевизионна говорителка.
* * *
Веднъж, малкото останал ни разум ни отведе в кварталната градинка. Тя се падаше встрани от грижовния поток на всеотдайните пазители на реда. Възможността да ни глобят оставаше, но Александър вече издивяваше вкъщи и решихме да рискуваме. Дъждът беше разкалял здраво, но се разминахме с няколко кучевъда (те се ползваха с привилегии) и две-три деца с бабите си. Срещнахме и нашите приятели с двегодишната им дъщеря Мира. Скрихме се гузни зад едни по-дебели дървета и изпълнихме неправилна геометрична форма с диагонал от метър и половина. Чалмосахме си лицата с лигавници и взехме да се чудим защо разговорът не върви.
Добре, че децата са винаги по-умни от нас. Веднага си намериха един изкоп и заджапаха в него. Но нещо им омръзна и Александър понечи да излезе навън. Не можа да преодолее от първи път малката стръмнина, подхлъзна се и се пльосна по очи. Мира се засмя, а той поднови усилията си. И отново падна. Ставаше все по-упорит, а момата се впечатляваше на глас от героизма му и това му даваше още повече сили.
Измъкнахме ги преди да са заприличали на китайска теракотена армия. Те се спогледаха заговорнически и се заеха с други важни дела.
* * *
Броеното време свърши бързо и се заоглеждахме за препятствия по обратния път.
Радвам се, че човешката памет не трупа щяло и нещяло в хранилището си. Мрачните времена все някога ще свършат и ще останат само като блед грозен белег в съзнанието ни.
Но този извоюван приятен предобед с малките ще помня винаги!
Динко Димитров
03.II.2022
