Деветосептемврийски преврат

Деветосептемврийският преврат е насилствено завземане на централната и местната власт в Царство България, организирано от опозиционната политическа коалиция Отечествен фронт и извършено през нощта на 8 срещу 9 септември 1944 година.

Превратът е осъществен малко след обявяването на Съветско-българската война и при положение на частична окупация на територията на страната от Червената армия.[1][2] Той е организиран набързо и е проведен от малка група младши офицери (общо в акцията участват около 450 души, в голямото си мнозинство войници, действащи по заповед) и включва завземането на няколко сгради в много ограничен периметър в самия център на София.[3]

В резултат на преврата е свалено създаденото дни по-рано правителство на Константин Муравиев и на власт идва правителство на Отечествения фронт (ОФ), начело с Кимон Георгиев. ОФ завзема властта в България с помощта на поддържащи го формирования на Българската армия, както и с подкрепа на партизаните от прокомунистическата Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА). Страната сключва примирие със Съюзниците и променя геополитическата си ориентация, като започва участие на тяхна страна във Втората световна война. След това важно събитие България попада в съветската сфера на влияние и настъпва мащабна политическа, икономическа и социална промяна в обществото.

В официалната историография по време на НРБ събитието е наричано по различни начини, които отразяват нюанси в оценката му в контекста на марксистката идеология. Още на пленум на ЦК на БКП от януари 1948 година то се оценява по различни начини – като въстание, буржоазнодемократична революция или социалистическа революция. На пленума надделява мнението, формулирано от диктатора Георги Димитров: „Девети септември е всенародно въстание с дълбоко революционен характер… Не е буржоазно-демократическа революция, защото у нас няма феодални остатъци. Не е и народна революция, защото това значи буржоазна революция. Сега вървим по социалистически път, а не на 9 септември.“[4]

По-късно комунистическата литература нарича преврата „народно въстание“ въз основа на широкото участие в демонстрации, стачки и насилствени действия, както и „социалистическа революция“ – като повратна точка в политиката и начало на радикални реформи в страната към социализъм. Според някои понятието „народно въстание“ се ползва до 1971 г., а е наричано „социалистическа революция“ до началото на декомунизацията от 1989 г.

След 10 ноември 1989 г., в България събитието е определяно предимно като „държавен преврат“ – ограничено по обхват само до завземането на централната (държавната) власт, въпреки че поставя началото на поредица радикални промени, довели до установяването на дълготраен тоталитарен режим в страната.

През пролетта на 1944 година Съветският съюз отправя ултимативно искане към България за откриване на негови консулства в Русе и Бургас, с което предизвиква правителствена криза. Съставянето на ново правителство е възложено на Иван Багрянов, който има репутацията на необвързан с Германия политик. Той планира възстановяване на конституцията и скъсване на съюза с Германия, като получава подкрепата на Българската работническа партия (БРП) и съветския посланик Александър Лавришчев, а в първоначалния състав на правителството влиза комунистът Дончо Костов. Дни по-късно обаче по нареждане от Георги Димитров комунистите се дистанцират от кабинета и подновяват партизанската война.[5]

След първите съветски успехи във Втората яшко-кишиневска операция и държавния преврат на крал Михай I, след който Румъния обявява война на Германия, ръководството на режима в България, начело с Богдан Филов, предприема мерки за по-бързо разграничаване на страната от Германия.[6] На 26 август, под заплахата от настъпващата Червена армия, правителството на Иван Багрянов обявява неутралитет на България във войната.[7] То се разпорежда германските войски да напуснат страната, а отказващите да бъдат разоръжени.[8] На същия ден, 26 август, ЦК на БРП издава Окръжно № 4, с което призовава за „всенародна борба и въстаническо движение“, без да конкретизира начините за това. Същевременно ръководни дейци на Отечествения фронт се срещат с регентите, опитвайки се да ги убедят да съставят доминирано от ОФ правителство.[9]

От друга страна, тъй като България не е във война с СССР, правителството започва в Египет тайни сепаративни преговори за мир с Великобритания и САЩ, с които страната е в състояние на война. Така правителството се надява да издейства навлизане на британските войски, които подготвят десант в Гърция и в България. Тези опити срещат съпротивата на Съветския съюз, която довежда до застой в преговорите и на 2 септември Багрянов се оттегля, за да бъде съставено ново правителство като последен опит за предотвратяване на настъплението на Червената армия срещу България.[5]

На 2 септември е образувано ново правителство от коалиция на основните опозиционни и антигермански партии, начело с Константин Муравиев. На Отечествения фронт са предложени 4 места в този кабинет, но той отказва участие, готвейки се активно за военен преврат. Новото правителство продължава опитите за външнополитическа преориентация, като на 4 септември прекратява съюза с Германия, започва разоръжаване на германските войски на територията на страната и освобождава политическите затворници.[10]

На същия ден германски войски пленяват щаба на българския окупационен корпус в Нишка Баня и щабовете на българските дивизии, окупирали Сърбия. На 5 септември правителството на Муравиев обсъжда решение за обявяване война на Германия. Обнародването му обаче е отложено за 72 часа по молба на военния министър генерал Иван Маринов, за да се избегне дезорганизацията на българските войски в Македония, която става факт след Деветосептемврийския преврат.[11] В действителност ген. Маринов вече е съгласувал своите действия с Отечествения фронт, за да се даде възможност на СССР междувременно да обяви война на България.[12][13]

В тази ситуация водачът на „Ратник“ проф. Асен Кантарджиев се опитва по телефона да убеди командващия Пета армия в Скопие – ген. Кочо Стоянов, да предприеме марш към София и да свали правителството, като направи Александър Цанков премиер.[14] Стоянов напуска Скопие на път за София, за да проучи ситуацията. През този период след консултации в София, Иван Михайлов пристига в Скопие с намерение да провъзгласи създаването на Независима република Македония, но разбирайки, че съдбата ѝ отново е предрешена, се отказва. Междувременно генерал-майор Стоянов е арестуван на 6 септември в София и заговорът се проваля.[15] Същия ден в щаба на Пета българска армия е получена заповед всички окупационни части да се съберат и след това заедно да се изнесат към старите граници. По този начин Пета армия фактически трябва да не позволи на германците да настъпят към старите предели на България. При тези обстоятелства на 5 септември Съветският съюз обявява война на Царство България.

На 7 септември правителството възстановява правата на забранените политическите партии в България, разтурва всички организации с фашистка и националсоциалистическа идеология и разформирова жандармерията.[16] На същия ден под натиска на правителството Богдан Филов се оттегля от Регентския съвет, който губи политическото си значение.[17] Отменени са всички ограничения срещу българските евреи. Обявяването от Съветския съюз на война на България принуждава САЩ и Великобритания да прекратят преговорите за примирие. На българската делегация в Кайро е съобщено, че при новото положение на война със СССР преговорите ще се водят с трите съюзнически сили.

На 8 септември сутринта Червената армия с формирования на Трети украински фронт и Черноморския си флот навлиза на територията и акваторията на България през североизточната и морската ѝ граници и окупира градовете Варна, Русе, Силистра, Добрич, Бургас.[18] По нареждане на правителството българските войски не оказват съпротива, а вместо това се обнародва решението му за обявяване война на Германия. Така страната се озовава във война едновременно от една страна с великите сили САЩ, Великобритания, СССР, и от друга страна с Германия.

Съветският съюз не отговаря на предложението на правителството за примирие, поради което военният министър Иван Маринов се среща с представители на Военния съюз и Отечествения фронт – Димо КазасовКирил СтанчевВладимир СтойчевВладимир КецкаровГеорги Иванов.[19] Той предлага на регентите да съставят правителство на Отечествения фронт, изпращайки на 6 септември при тях в Панчарево Кирил Станчев.[19] Регентите отхвърлят тази възможност, подновявайки предложението си за включване на 3 министри от Отечествения фронт в кабинета на Муравиев.[19] Маринов телефонира на регентите и ги кани при него в Министерството на войната, където ултимативно иска смяната на правителството, но отново получава отказ.[19] Въпреки това контактите на Отечествения фронт с Иван Маринов, целящи мирна смяна на правителството, продължават до 11 часа на 8 септември, когато Добри Терпешев прекъсва разговорите, заради предстоящия преврат.[20]

На 30 август 1944 година Комунистическата партия организира демонстрация в София, преминала от Съдебната палата до съветското посолство, а след това малка група демонстранти отива до германското посолство и разбива прозорците му с камъни.[21] През следващите дни подобни демонстрации зачестяват.[21] На 6 септември е обявена стачка на трамвайните работници в София, правителството ги подлага на мобилизация, а на следващия ден е разпръсната тяхна демонстрация, при което са убити един демонстрант и стрелялият по него полицай.[22][23]

На 5 – 7 септември, в настъпилото безвластие след обявената от Съветския съюз война, започват вълнения в различни части на България. Във Варна Отечественият фронт установява контрол над администрацията малко преди пристигането на съветските войски.[22] Властта е предадена на представители на Отечествения фронт и в няколко десетки други селища, но това са изключения и дори в окупираните от Съветския съюз области като цяло правителството запазва контрола си до преврата в София.[24] На 7 септември са нападнати затворите в Силистра и Плевен и затворниците са освободени, а при разпръскването на демонстрация на миньори в Перник са убити 6 души.[22] Същия ден е обявена стачка на работниците в тютюневата промишленост в Пловдив, но предвидената демонстрация е предотвратена от полицията.[25] На 8 септември има стачки в още няколко града, като Габрово и Асеновград, както и на железничари в София, които завземат централата на казионния Български работнически съюз.[25]

Тези акции не дават възможност на Отечествения фронт да установи контрол над страната, както констатира командващият НОВА комунистът Добри Терпешев.[26] В навечерието на преврата комунистическата партия не разполага със съществени ресурси в столицата – около 600 партийни членове, 72 членове на бойни групи, а от 6 септември – с още 20 партизани от Шопския отряд.[26] Поради слабия отзвук на демонстрациите в столицата БРП дори отменя планирания за 8 септември митинг.[27]

Макар от края на август партизанските формирования и други организации на БРП да получават нареждания за „повсеместни настъпателни акции“ и овладяване на „всички административни и стратегически центрове“, те нямат точни указания кога трябва да стане това. На практика ролята на сигнал за действие изиграва обявената по радиото прокламация за извършения в София преврат. Дори тя предизвиква объркване на места, като някои комунисти не разпознават дори собствените си представители в обявения състав на кабинета, а други не вярват, че Комунистическата партия би подкрепила правителство, оглавявано от Кимон Георгиев.[55]

Веднага след обявената по радиото прокламация, много от местните организации на БРП се задействат по предварително изготвен план – събират група привърженици в съответното селище, с които завземат кметството или околийското управление, а на местата с по-силно присъствие – и полицейския участък. В по-късните часове на 9 септември и през следващите дни в селищата влизат и въоръжени партизански формирования. Успоредно с това се създават комитети на Отечествения фронт, които фактически поемат местната администрация. С напредването на деня комитетите в отделните селища установяват контакти помежду си, за да координират действията си. Установяването на контрол над администрацията протича без съпротива, а на места с активното съдействие на различни държавни служители. Този процес продължава през следващите няколко дни, като в селищата с по-слабо влияние на комунистите са изпратени специални емисари.[56]

Обявените в нощта на преврата намерения на новото правителство за възстановяване на демократичния режим и Търновската конституция така и не са реализирани – следвайки официалната съветска линия, през следващите няколко години в страната се създава фасадна демокрация, предхождаща окончателното утвърждаване на тоталитаризма. Непосредствено след преврата от 1944 г., някои от ограничителните закони на предходния режим действително са премахнати, но управлението в разрез с конституцията продължава, а партиите извън управляващата коалиция не са легализирани.[74]

На 4 декември 1947 година влиза в сила така наречената Димитровска конституция, която е най-висшия закон, уреждащ обществено-политическите и стопански отношения, държавното устройство, както и основните права и задължения на гражданите на Народна република България.

Източник

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.