Теодора Димова: Комунизмът се превърна в манталитет, затова толкова бавно се откъсваме от него

Задължителното изповядване на комунистическата идеология отпадна, но нейния манталитет, така дълбоко внедрен, остана. У нас комунизмът се беше превърнал в манталитет. Затова днес така бавно и мъчително се откъсваме от него. И до днес хората, у които се е просмукал деветосептемврийският манталитет, изпитват носталгия по комунизма.

Това заяви в интервю за БГНЕС писателката Теодора Димова

Агенция БГНЕС публикува пълния текст на интервюто с Теодора Димова

БГНЕС: Живеем ли все още в деветосептемврийска България 78 години след тези кървави събития? Имам предвид, че събитията случили се на 9 септември с ликвидацията на българския елит стават определящи за това, че след 10 ноември 1989 г. в България фактически нямаше кой да извърши един по-нормален преход. Той беше оглавен от хора, които фактически бяха излезли от недрата на комунистическата партия.
Теодора Димова: Да, за мен корените на днешните ни неудачи са 78 години назад, когато чрез деветосептемврийския преврат комунистите за много кратко време успяват да всеят страх сред обществото и да обезглавят неговия елит. В продължение на 65 години от Освобождението до 44-та година този елит е бил образован в Европа, хората са се връщали тук именно за да помагат за изграждането на Отечеството си. Тогава думата Отечество е била изпълнена с възрожденския си смисъл, а не както сега, тя е била жива, действена, натоварена със святост дума. Този елит е бил изградил основите за една модерна, европейска България. Много пъти съм си задавала въпроса – какво би станало, ако 9-ти септември не се беше случил. И винаги с горчивина и болка си отговарям – щяхме да бъдем една нормална средно богата, средно развита европейска държава със законност и справедливост. Тоталитаризмът щеше да ни бъде любопитен, но теоретично. Щяхме да съчувстваме на страните, попаднали под неговия ботуш, но този ботуш нямаше да е белязал нито националната ни съдба, нито личната. Родителите ни са щели да живеят един нормален и свободен живот. Населението на България нямаше да смята, че най-голямата, екзистенциалната му цел е да избяга от тази територия. Нямаше да имаме уродливите паметници, разпръснати из всеки град, на всеки километър, нямаше да има носталгия по Тодор Живков. И така нататък. Трудно ни е дори да си представим какво би било, ако не живеехме с травмите – и на лично, и на обществено ниво – от комунизма.

БГНЕС: Защо днес все още сме в плен на този „деветосептемврийски манталитет“ и какво трябва да се направи за неговото преодоляване?
Теодора Димова: На мястото на заличения елит се настани един политически псевдоелит, идващ от най-ниските обществени прослойки без образование и без морал. Той донесе своята ценностна система и успя да я внедри, за съжаление, в обществото. Тази ценностна система даваше своя отпечатък върху културата, естетическите вкусове, историческите оценки, мисленето, езика, изграждането на навици, възпитанието на потомците. Задължителното изповядване на комунистическата идеология отпадна, но нейния манталитет, така дълбоко внедрен, остана. У нас комунизмът се беше превърнал в манталитет. Затова днес така бавно и мъчително се откъсваме от него. И до днес хората, у които се е просмукал деветосептемврийският манталитет, изпитват носталгия по комунизма.

БГНЕС: Вие споделихте неотдавна, че почти всяко българско семейство е засегнато от събитията през септември 1944 г.? Защо все още мълчим за това и продължаваме да го отхвърляме?
Теодора Димова: Повтаряме една и съща мантра – стига с тоя комунизъм, да не се обръщаме назад, да гледаме напред. Според мен това е неинтелигентно и зловредно. Все едно да се каже за нацизма – стига вече с тоя нацизъм, втръсна ни от него. Напротив, единственият начин да се откъснем, е да го изговорим, да дадем историческата си оценка, но не теоретична, а реална, да го разказваме на поколенията след нас, да издигаме паметници на жертвите, да отдаваме своята почит към тях, а не към сатрапите и окупаторите, да бъдем свръхактивни към това минало, което е рана за повечето българи, което е семейна травма за повечето от тях. Мълчанието за него прави раната да загноява, като всяка рана тя трябва да се разтвори, да се изчисти и да се лекува, всяко лечение, обаче, е съпроводени с внимание, грижа и обич към болния. /БГНЕС

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.