Разправят, че е скучна есента,
заспала под слани и тъжни чувства,
че в нея е беззвучна песента
и невъзможно всякакво изкуство.
Изгубвала се с вятъра студен
мечтата за красиво съвършенство,
оставал бледократкият й ден
забравен нейде в дългото си пленство.
И ти ще си съгласна, може би,
с такава недомислена нагласа:
тя няма как да се употреби
и полза никаква не ни донася.
Но нека да оставим тоз мотив,
изслушай ме сега и чак тогава
ти с порив нов, навярно по-красив
кажи, че есента не е такава.
Нима не забелязваш цвят и тон,
преплетени във багри милиони;
с изящност на вълшебен камертон,
как нежност от душата й се рони.
Прелива се прекрасна светлина
в реалности, най-чудно съчетани.
Погледната от тази й страна,
разкрива тя пътеки немечтани.
Такава е за мене есента –
една едва започната поема,
затрупвана от купища листа
и с цвят на недостъпна хризантема.
Динко Димитров
27.11.87