2022 е годината, или поне така гласи консенсусът сред анализаторите, когато крайнодесните силни мъже като Доналд Тръмп и Жаир Болсонаро бяха отслабени, Китай се препъна и Западът се завърна, поне срещу Русия на Владимир Путин, пише в анализ Bloomberg TV Bulgaria.
Подобни оценки, носталгични по изгубения „либерален международен ред“, пренебрегват по-широко разпространеното развитие: как общото недоволство от стария ред, изострено от пандемията, подхранва възраждането на левицата в Южна Америка, Европа и Австралия.
Тенденцията може да се види най-ясно в страните от Южна Америка, които отдавна са измъчвани от крайности на бедност и неравенство. Връщайки се на власт в Бразилия през октомври, Луис Игнасио Лула да Силва е част от дългия парад на победата на левичарите в целия регион в последните няколко години. През юни Колумбия избра своя първи ляв президент в лицето на Густаво Петро. През декември 2021 г. Габриел Борич стана най-левият президент на Чили след Салвадор Алиенде. Президентът на Боливия Луис Арсе дойде на власт през 2020 г. През 2019 г. в Аржентина Алберто Фернандес победи действащ десен президент. Година по-рано Андрес Мануел Лопес Обрадор от Мексико спечели с голяма победа.
Изгонването на Педро Кастило в Перу след неуспешен опит за разпускане на Конгреса е един забележителен обрат на движението.
Австралия, Нова Зеландия и много европейски страни предоставят допълнителен контекст за това защо толкова много избиратели се обръщат към социалдемократическите, а в някои случаи и откровено социалистически лидери. Казано с най-прости думи, ползите от глобализацията се свиват и тъй като цените на основните стоки като енергия и храни се повишават, избирателите очакват повече социална защита от правителствата.
Ето защо лявоцентристките партии – от Лейбъристката партия на Джасинда Ардерн в Нова Зеландия до Социалистическата работническа партия (PSOE) на Педро Санчес в Испания, споделят акцент върху подобрените заплати, по-добрата сигурност на работните места и повече обществени блага.
Това е крачка встрани от целите на приватизацията и „пазаризацията“, които от 80-те години на миналия век енергично се преследват не само от десните, но и от лявоцентристките и дори от някои социалистически партии във Великобритания, Франция, Германия, Швеция и други страни. Общественото мнение се е променило; идеологическата хегемония на така наречения „Трети път“ на Бил Клинтън, Тони Блеър и бившия германски канцлер Герхард Шрьодер сега оцелява най-вече в малки балони, главни сред които са журналисти и коментатори на възраст над 40 години.
Друга запазена територия е британската Лейбъристка партия, чийто лидер и последовател на Блеър – Киър Стармър, и поддръжници в медиите в момента се оказват не в крак с огромната обществена подкрепа за стачкуващите служители в публичния сектор.Днешните по-хитри социалдемократи като германския канцлер Олаф Шолц и президента социалист на Португалия Антонио Коща работят с прозрението, че пренебрегването на социалната държава, раздробяването на мрежата за социална сигурност и нарастването на неравенството – отчасти последствия от Третия път, които бяха изпитани по време на пандемията – бяха това, което тласна много избиратели към крайната десница. За да си ги върнат, лидерите трябва да пресъздадат част от стария договор между социалдемократическата левица и слабите, обидените и наранените. Така например предизборната кампания на Шолц протече под надслова „Уважение към теб“ (Respekt für Dich).
Въпреки това не бива да се акцентира твърде много във все по-близките отношения между германеца Шолц, испанеца Санчес и португалеца Коща. Те ги демострираха по време на конференцията на Социалистическия интернационал в Мадрид през ноември, която беше председателствана от Санчес и на която присъстваха няколко държавни глави.
Левичарите днес са много далеч от ясния и уверен консенсус, който през 70-те години обединява европейски лидери като Вили Бранд, Улоф Палме, Бруно Крайски и Франсоа Митеран и се разпростира дълбоко в правителствата и политическите движения в Азия, Африка и Латинска Америка. От една страна, избирателите са се разцепили, вероятно безвъзвратно, и повечето социалдемократи и социалисти днес идват на власт в коалиционни правителства с тесни маржове на победа.
Те имат малко възможности за структурни трансформации и новите съюзи, които създават, са несигурни. Докато печелят обратно отчуждената работническа класа, те не могат да си позволят да загубят прогресивната и професионална средна класа в метрополните райони, както и млади активисти, търсещи решения за климата и справедливост между половете.
Но тази дилема не е неразрешима. Тъй като инфлацията достига своя връх на фона на безкрайните кризи на пандемия и войната в Украйна, страхът от бъдещето ще накара много повече хора от преди да търсят социална и икономическа сигурност в правителствата.
И политиците, които отговорят на този широко разпространен копнеж за увереност, вероятно ще се справят по-добре от онези, които все още говорят за това как свободните пазари ще отприщят предприемаческия дух и турбокомпресорния растеж. Например, след като изоставаше в продължение на години, испанската PSOE през последните месеци изпревари дясната Народна партия (PP) в проучванията на общественото мнение с програма за публични разходи, финансирани от повишаване на данъците на банки, компании за комунални услуги и богатите.
В отговор притиснатата в ъгъла десница вероятно ще стане още по-непримиримо радикална, засилвайки своите културни войни. Тези, които празнуват завръщането на Запада през 2022 г., трябва да насочат вниманието си към това, което вероятно ще бъде основното събитие на следващата година: как след години на идеологическо объркване и ступор, истинската битка за сърцата и умовете ще бъде водена от прясно реконструирана левица.
