Петър Попангеов продължава да е най-титулуваният български скиор. Той има две шести места на Олимпиада (през 1980 в Лейк Плесид и пред 1984 в Сараево). Носител е на Европейската купа и е първият и единствен засега роден състезател, спечелил старт от Световната купа – през 1980 година в Ленгрис, Германия. За най-големите си успехи обаче смята двете четвърти места в крайното класиране за Малкия кристален глобус в дисциплината слалом. Днес Попангелов навършва 64 години.
„Каквото е било, не може да се върне назад. Живеехме в трудни времена и при по-тежки условия. Сега е друго. Екипировката е по-модерна, ските – също. Всичко е коренно различно и човек по друг начин гледа на нещата“, започва разговора ни Пепи, както го наричат приятелите. „Не мога да кажа, че съм постигнал максимума. От мен се очакваше много. Но като си сам в глутницата и никой не ти помага, е много тежко“, продължава той.
„Най-големият ми успех са двете четвърти места в слалома за Световната купа. Категорично! На Олимпиадите, когато станах шести, много състезатели преди мен не завършиха. Пет-шест човека поред, което естествено действа на психиката. Човек почва да си мисли: „Пистата ли е трудна или…“. На Игрите в Лейк Плесид във втория манш дадох второ време и от 12-и в първия манш, станах шести накрая. Само Стенмарк беше с около 20 стотни по-бърз от мен„, връща се назад във времето алпиец №1 на България.
„След 10-и ноември настъпи тази „велика“ демокрация. Може би вече нямаше интерес, а и никой вече не мислеше за кандидатиране. Спортът започна да остава на заден план„, смята Попангелов по въпроса защо, след като по негово време се провеждаха стартове за Световната купа и в България, трябваше да минат години, за да гледаме отново ски елита на живо.
Отказването му води до огромна пауза в присъствието на родни скиори сред големите….до момента, в който се появява Алберт Попов. „Тук нещата опират до генерация. Ние карахме за чест и слава. Не сме мислили за облаги от живота, за премии. Състезавахме се за България, пък каквато друга чест ни се окажеше – добре дошла. Сега всичко се комерсиализира. А, и животът стана по-тежък. Всичко, което се случва в момента в световен мащаб, е плод на болния човешки мозък. Така аз смятам. Всичко на този свят вече е пари, а тези, които печелят много, си мислят, че ще живеят 300 години„, твърди Попангелов.
На въпрос дали смята, че се завръщат добрите дни за българските ски, той обяснява: „Алберт Попов добре се развива. Само трябва малко да оправи темпото. На по-трудни места кара по-стабилно. Не мога да кажа дали се подсигурява в долната част или не му допада трасето. Това трябва да коригира. Казвал съм го вече, пожелавам му да стане една секунда по-бърз. Не повече. На спускането в Кицбюел в една секунда и 65 стотни бяха 20 човека. Камен Златков кара добре, но при него ми се струва, че в стартовете от Световната купа психиката му изневерява. Друга е настройката на старта, а и той се състезава с по-заден номер, защото това не е лотария, а трябва да си го извоюваш“.
От скиорите, с които се е състезавал на Петър Попангелов, най-близък му е Алберто Томба. „Въпреки че карахме само два сезона заедно, сме много близки. Чуваме се редовно. Той се обажда на рождени дни. Виждаме се, когато има Световна купа в България. Скоро се чухме с Боян Крижей. С Пиеро Грос си пишем, той е четири-пет години по-голям от мен. Когато има рожден ден, винаги го поздравявам. Но най-често с Томба си кореспондирам„, разкрива Пепи.
За ролята, която изиграва неговият баща Петър Попангелов-старши, легендарният скиор казва: „Той ми е от дете треньор. Много пъти съм казвал, че за успеха процентът треньор спрямо състезател е 60:40 в полза на скиора. По друг начин бяхме възпитани по онова време. Сегашното поколение е малко по-разглезено и по-разнежено. Татко беше много принципен, особено за спазване на режима. В Самоков му викаха Суворов. Не е бил тиранин, както много хора си мислят. Беше дисциплиниран и моралист“.
Попангелов-старши напуска този свят през март 2009 година. В негова чест е издигнат паметник в Самоков. „Лошото в България е, че хората гледат какво си взел, а не какво си дал. Какво искам да казват за мен? Има такива от моето поколение, които оценяват събитията преди. Вчера едно семейство от Варна ме спря да са запознаем и ми поискаха автограф. Казват: „Ей, помним вашето време, ние сме ви фенове“. Българите поначало не уважават историята си, малко са възпитаните и интелигентните, които се интересуват какво се е случвало преди тях и подхождат с респект“, разочарован е Попангелов.
Най-тежката му контузия е на 28 години, когато при операция в Австрия е изваден далакът му. „Паднах на тренировка по гигантски слалом. Забих се в оградата, вечерта ме опериха„, спомня си той.
Завършваме с усмивка, предизвикана от любопитна негова случка по време на стартовете му от Световната купа: „Два месеца след инцидента не карах. На първия старт даже се класирах втори в слалом на ФИС. Отсъствието ми обаче повлия на точките за Световната купа и от първа група изпаднах до 35-и номер. Даже карахме заедно с Томба, който току-що прохождаше в елита. И той на шега ме молеше: „Петър, карай по-бавно, за да взема малко точки и да мина по-напред“. Това беше през 1986 година. След това взе медал на Световното и се изстреля в друга орбита“. /БГНЕС
