Узунджово – събира Изтока и Запада векове наред

Разположено на пътя между Изтока и Запада, село Узунджово, Хасковско, има богата и интересна, многовековна история, предаде кореспондентът на БГНЕС.

Стари предания и изследвания на съвременните учени разкриват, че край него през 204 г. пр. Хр., върху тракийско селище, гърците основали селището Пизус, превърнато по-късно от римляните в укрепения град Блисимос, разрушен през VI век при набези на авари и славяни.

През Средновековието селището останало на границата между нахлуващите от североизток племена и Източната Pимска империя /Византия/. Три века по-късно, през X в. то е споменато в Сюлейманкьойския надпис на кан Омуртаг /814-831/ с името Макро ливада /Дълго поле/. След X век, познато с името Вирово то вече било в пределите на българската държава. Във времето на Османската империя селището продължавало да съществува с името Узунджа ова / Дълго поле/ или Узунджа абад Хаскьой, но с годините се наложило името Узунджово, известно в националната ни и в световната история до средата на ХХ век като място, на което ежегодно е провеждан голям панаир /тържище/.

В центъра на Узунджово се намира и православният храм „Успение Богородично“. Това е най-голямата селска църква в България. В иконостаса на храма е изобразена молитва, написана на глаголица, а под молитвата е изобразена ДНК- спиралата. В изработката на иконостаса участват майстори от Дебърската и Тревненската школа. Едно време сградата е била построена като джамия. Строежът на джамията наречена „Гяурджамиси“ започва след унищожението на българската църква през 1593 година. Финансирането на строежа се поема от Синан паша, който дарява 30 000 гроша за построяване на комплекс от религиозен храм, кервансарай, имарет и хамам.

Джамията е преустроена в църква през 1906 година, след като Османската империя преотстъпва сградата на България. През 2007 година храмът е реконструиран и възстановен основно с помощта на Община Хасково.

По времето на Османската империя на това място се разполагал прочутият Узунджовски панаир, един от най-големите не само в империята, но и в цяла Европа. Той възникнал като старо пазарище около съществуващия в селото християнски храм. Според запазени стари документи и хроники, тържището било основано през 1593 г., когато великият везир Синан паша, начело на голяма войска се отправил към Унгария. Като минавал през околностите на селото, везирът много харесал мястото, разположено покрай важния път от Изтока към Eвропа, по който редовно се

движели войски и търговски кервани. Тогава той заповядал тук да бъде построен голям кервансарай с два хана, джамия, имарет, две бани, 46 дюкяна, от които 36 ca под един покрив, а всяка година на това място да се свиква панаир. За да се изградят и уредят необходимите постройки, той дарил 30 хиляди гроша. Жителите на селището били освободени от извънредни данъци и държавни повинности, тъй като охранявали построеното от великия везир. Изграденият кервансарай, приличащ на крепост, разполагал с 350 стаи за над 2000 човека, 80 огнища и голям обор за над 1000 коня. Кервансараят заедно с имарета, джамията, баните, хановете, дюкяните и другите сгради около тях, образували внушителен комплекс от постройки, оприличавани на град от тогавашните пътешественици. Тогава започнал да се разраства и панаирът, който ежегодно през септември, в продължение на 40 дни, събирал тук хиляди купувачи и търговци. В продължение на почти два века – от втората половина на XVII век до втората половина на XIX век, Узунджовският панаир придобил славата на най-важното и голямо търговско средище между Eвpoпa и Азия.

Селището с пътната станция обслужвало нуждите на панаира и дейността на пребиваващите там търговци и купувачи, чиито брой в края на XVIII век, ежедневно, по време на панаира, достигал до около 50 000 души. В своите хроники френският икономист Жером-Адолф Бланки пише: „Начинът, който търговците бяха измислили да прекарат дните на панаира в такова тясно пространство беше наистина забележителен. Едни бяха дошли на каруци и ги използваха за подслон. Други разпъваха палатките си в равнината, разстилаха в тях килими, покриваха ги с възглавници и ги поддържаха като къщите в родния си град. Месарите колеха добитъка на полето. От съседната гора носеха дърва, за да пекат месата, а от изворите доставяха вода. Тези различни станове бяха достойни за внимание заради взаимната толерантност и установения общ ред. Дори не се усещаха неприятни миризми, дотолкова всеки се грижеше за чистотата наоколо от страх да не прогони купувачите чрез неприятни впечатления.“

Редът, поддържан по време на панаира бил безупречен. За неговата организация и дух представа ни дава едно много подробно описание на френския икономист Жером-Адолф Бланки oт 1841 г. „Toвa е град с две хиляди жители, почти еднакво отдалечен от Черно море, Дунав и Средиземно море, и на пръв поглед не е ясно защо точно тук се провежда големият панаир всяка година през септември. Всъщност градчето е избрано тъкмо заради средищното си разположение – във вътрешността на eвpoпейcките провинции на империята. Улиците и околностите му бяха вече застроени с множество дървени бараки, напълно сходни с онези, които нашите търговци импровизират в Бокер Гибре. Театрите на отрито, фокусниците, зъболечителите, Циркаджиите заемаха част от терена и показваха същите номера като у нас. Обликът на панаира обаче се различаваше в редица отношения от всичко, което се вида в нашите цивилизовани страни.

Никаква публична власт, никаква видима полиция не участваше в това грамадно сборище на повече от петдесет хиляди души, където редът през цялото време беше безупречен. Гърци и българи, молдовци, власи, турци и персийци, австрийци и руснаци, евреи и християни бяха обеднени и съжителстваха в съвършена хармония, без друга цел, освен да сключат добри сделки и да спечелят пари. Консулите на различни европейски сили бяха пристигнали, за да бдят за националните си интереси.

Чаршиите на панаира с подредените в редове дюкяни, предлагали вносни, местни и смесени стоки. В началото на XVIII в. и след това, вносните стоки започнали да преобладават.

Интересен е фактът, че консулите на различните европейски държави, иначе пребиваващи в по-големите градове, пристанища, по време на панаира се установявали в панаирното селище, за да подпомагат при нужда търговците – сънародници. Стоките на европейските търговци пристигали до България главно по река Дунав. До 60-те години на XIX в. по нашите земи фактически имало „само един изкуствен път – от София, през Пловдив и Одрин за Цариград“. Голяма част от стоките, идващи от дунавските пристанища се отправяли за Узунджово именно по този път.

Австрийската търговия била ангажирана с 2/3 от излаганите в Узунджово промишлени произведения памучни, ленени и полукопринени платове, копринена конфекция, вълнени платове, конопени материи, готови дамски дрехи, фесове, шалове, конци, стоманени, месингови и стъкларски изделия, бои, порцеланови сервизи и много други. Сред европейските държави, след Австрия се нареждат Саксония, Бавария, Англия, Франция и Швейцария. Макар и с по-малко участие, на панаира са излагали своите стоки и търговци от Русия, Сърбия, Гърция, Влашко, Молдавия, страни от Мала Азия и други. B 210 блока се продавали европейски тъкани и сукна, в 40 дюкяна – колониални стоки, порцеланови сервизи, източни стоки. Във всичките 482 дюкяна, предлаганите стоки били оценявани между 2 320 000 и 2 950 000 гроша.

В чаршиите с местните стоки търговците използвали 56 блока за абаджийски стоки; 60 дюкяна с вълнени гайтани; 67 блока с коприни и шнур; 12 дюкяна за торби от козинява волна, 6 дюкяна за килими – от Сливен, Котел, Чипровци, Карлово, Калофер и Хасково; 5 дюкяна за медни съдове – от Устово, Пловдив, Стара Загора, Казанлък. При продажбата на кожи най-голям успех имали габровските и търновските кожари. Тяхната стока била качествена, ценяла се скъпо и се търсела в цяла Европа. На панаира имало 28 дюкяна за продажба на желязо и железни изделия. Самоковското желязо било по-скъпо и по-качествено от английското. Най-добрите ножари били от габровския край. Българските златари от Враца, Карлово и Пловдив продавали на Узунджовския панаир голяма част от изработваните златни и сребърни накити, църковна утвар, бронзови предмети, чаши за кафе и др. Tук се продавали също книги и учебници, дори се пазарели даскали за предстоящата учебна година. C покупка и износ на различни видове стоки от Узунджовския панаир, дълги години се занимавала търговската къща на братята Евлоги и Христо Георгиеви, както и агенти и посредници на братя Пулеви. Панаирът е продължавал цели 40 дни.

Жером-Адолф Бланки от 1841 г. разказва: „Бях особено стъписан от великолепието на някои от търговците, които присъстваха на този важен панаир. Един от тях, по произход от Влашко, притежаваше магазин за кожи, превъзхождащ по богатство и разнообразие най-хубавите магазини в Париж и Лондон. Неговите стоки, възлизащи на стойност над милион и половина франка, бяха прибрани в огромни кожени дисаги, сгънати като портфейли. Недалеч от него, търговци от Персия излагаха продълговати и квадратни кашмирени шалове в хиляди нюанси. Фабриканти от Мала Азия разстилаха меки килими във всякакви размери и можеше да се наброят към двайсетина търговци на скъпоценни камъни като всички успяваха да си намерят купувачи.

Някои стоки с колониален произход, багрилата, желязото, оризът, кожите, обикновените и фините чаршафи, памучните тъкани бяха твърде търсени. Стъкларията, порцеланът, оръжията, вълната и коприната се разменяха в значителни количества. Не беше трудно да се разбере, че всички купувачи се снабдяваха за години напред и само така можеше да се обясни трескавото оживление на подобно струпване на хора. Платежното средство на панаира представляваше кюлчета злато и сребро, чиято автентичност всеки можеше да провери с пробния си камък“. Узунджовският панаир просъществува два века от XVI век до 1876 г., същият се явява в резултат на засиленото икономическо развитие в българските земи през епохата на Възраждането. /БГНЕС

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *