„Образованието е отлично нещо, но понякога е добре да си припомним, че нищо, което трябва да се знае, не може да се научи.“ Това е може би първият път, когато не съм съгласна с блестящия Оскар Уайлд. Обичам парадоксите, но в случая той май е прекалил с оригиналността. Времето, което прекарахме и начинът, по който го прекарахме в общото ни ателие, сигурна съм, че ни научиха на важни неща!
Преди 48 години прекрачихме прага на Академията като студенти на Светлин Русев. За много от нас това беше момент от изключителна важност. Бяхме твърде млади и тогава май не си давахме сметка за това, което ни очаква – в ателие 50 и после, извън него… Но за шестте години в Академията, която тогава май се казваше ВИИИ „Николай Павлович“, се случиха незабравими неща! Светлин беше нов, а и млад преподавател ( само на 42, макар на нас да ни изглеждаше възрастен), с изключителни амбиции, с вече огромна биография и с изисквания, които не само не можехме да изпълним, но често и не разбирахме. Но така или иначе ние, неговите студенти, станахме едно цяло! Нещо като семейство. Бяхме винаги заедно, навсякъде! Имаме спомени, които ни държат близки и досега. Красиви спомени… Това бяха дни и нощи на работа и купони, радости и разочарования, надежди и обезсърчаване, събиране и разделяне, учене на житейски и професионални уроци… наистина решаващо съдбите ни време! Рисувахме страшно много. Безусловен беше респектът ни към Светлин. Опитвахме се да проникнем в начина му на мислене и да го съотнесем към нашата лична чувствителност. Не винаги се получаваше, но ние продължавахме да упорстваме. Много от уроците му проумях ( а може и да си въобразявам) твърде късно. Животът на формата в пространството, психологическата натовареност на образа и цвета, конструкцията, пластическият език, полагането на основите на критическото мислене и установяването на трайни ценности, възпитанието на характера, отговорността на художника и качествата му като човек… Изброявам всичко това, без оглед на важността, по същия хаотичен начин, какъвто хаос беше в главите ни. Дали успяхме да го подредим…? Това бяха предизвикателства, мисли и уроци, които ни съпътстваха и когато пиехме, танцувахме и даже, когато се женехме. Не казвам, че сме били сериозни хора тогава, но казвам, че в нас бяха посяти едни мънички семенца, които директно и индиректно ни влияеха и постепенно започнаха да растат.
Всъщност, оказа се, че свободата е тежко бреме. След Академията се сблъскахме с реалността. Едни – по-бавно, други – веднага. Наученото трябваше да се осмисли. И трябваше бързо да порастнем и да открием, всеки за себе си, кои сме! По-тежък от този въпрос за един художник аз не знам. Да разбереш кой си и как да извадиш това пред хората по свой, неповторим начин!
Слава Богу, всеки от нас тръгна по собствен път. Надали непредубеденият зрител би отгатнал, че сме учили при един и същи човек, на едно и също място, по едно и също време! Мога, разбира се, да намеря някои аналогии помежду ни на базата на общо разбиране за живописния език, в смисъла, съдържащ се при създаването на една картина, в професионализма ( страшно важно качество), в уважението към тези, преди нас, но… дотолкова. В групата ни има експресионисти, абстрактни художници, хора с класическо мислене, има монументалисти и други – с афинитет към малкия формат, има такива, с по-декоративна нагласа, има променящи се, но има и хора с константна нагласа в изкуството си… И това е добре! Красотата е в различието, убедена съм !
Четирима от нас ни напуснаха безвъзвратно, някои – твърде рано… С други се отдалечихме в годините, по една или друга причина. Някои се разпиляха по света. Дължа лично извинение на онези, които отсъстват от изложбата! Поради кратките срокова за организирането и не можах да положа достатъчно усилия и да издиря всички, които преминаха, живяха и работиха в ателието в периода 1975 – 1981.
Ние с Ивайло останахме да преподаваме в Академията – покрай Светлин и след него. И мога с чиста съвест да кажа, че след като ние завършихме, аз никога не видях курс като нашия! Имам предвид не като възможности и резултати, а като единен организъм, като близост между хората, като общ живот… Всъщност светът се разпадна и този процес започна отдавна. Отрази се и на нас. Все по-рядко се виждаме, все по-рядко се прегръщаме…Но още рисуваме! И тук, в тази изложба се съдържа, макар и малка част от нашия вече дълъг, изминат път.
Към някои съдбата беше благосклонна, към други – не толкова. Но времето, прекарано заедно, изигра своята роля. Променихме се външно, но вътрешно – съвсем малко. Който беше поет и ексцентрик като млад остана такъв и на стари години. Който усещаше формата в нейната едрина и звучността на цвета – просто ги доразви. Уменията на тези в рисунката се запазиха, а чисто колористичният талант при други беше изведен в личен почерк.
Цялото ни поколение беше възпитано в духа на уроците на класическото, но и модерното, западноевропейско изкуство. Соцреализмът беше напълно кухо понятие, битуващо някъде извън нас. Бяха ни важни Микеланджело, Рембранд и Жорж де ла Тур, но също толкова и Роден, Жорж Руо, Джакомети, Корнелиу Баба… Познавахме в детайли българското изкуство и не ни хрумваше да оспорваме значимостта му. До ден днешен респектът към разбиранията и моженето на Големите остана за нас като някакъв духовен и естетически императив. Разбира се, той се пречупи през призмата на възможностите ни, чувствителността ни и на времето, в което живеем. Но истината е, че Светлин ни научи на уважение. Уважение към изкуството и към създаващите го.
Съвсем умишлено не се спирам на всекиго поотделно. Иска ми се, извън необходимите и очевидни различия, да запазя и да ви предам усещането за цялост, когато става дума за випуск ’81. Възможно е нечие его да бъде наранено, но смисълът да сме тук и сега е, че сме заедно! Въпреки всичко! Ако Светлин ни гледа отгоре ( силно се надявам да има по-вълнуващи занимания!), сигурно се подсмихва по оня, неговия начин… Скоро писах текст за него, озаглавен „Нелесни думи за един нелесен човек“. Ние също не бяхме и не сме лесни… Не знам как да опиша годините ни заедно, но помежду уважението, сблъсъците, успехите и неуспехите се роди и устоя на времето нашата група и бяха създадени много картини, някои от които оправдаха противоречивото ни битие на художници. Бих предложила още един цитат на О. Уайлд, с който частично съм съгласна, но пак ненапълно! “ Лошите художници винаги се възхищават взаимно на творбите си. Наричат това „широкомислие и освободеност от предразсъдъци“. Но истински великият художник не може да си представи някой да изобразява живота или красотата по начин, различен от избраният от него“. Имам леко съпротивление към тази, генерално погледнато, уж истина, заради изключението. А всяко изключение е важно! Защото ние и досега сме способни чистосърдечно да откриваме в приятелите си хубавото, което са създали. Не защото сме приятели! А защото наистина е хубаво! Благодаря на галерия „Анел“, че ни покани! Даде ни прекрасен повод да си спомним миналото, за да продължим напред!
Светлине, помним те!
Десислава Минчева, 2023
