През последните месеци фразата „криза с издръжката на живота“ е навсякъде. Наскоро обаче тя се появи в малко изненадваща среда: на сцената на пролетните срещи на МВФ, пише колумнистката на Financial Times Джилиън Тет.
Контекстът беше лекция, която изнесох за това, което антропологията може да предложи на икономистите. Кристалина Георгиева, управляващ директор на МВФ, използва фразата, когато отбеляза, че социалните науки могат да ни помогнат да разберем икономическите предизвикателства. За обикновените хора това може да звучи очевидно, но някои от икономистите в залата се сепнаха. „Никой в МВФ не говореше за криза с издръжката на живота преди няколко години“, промърмори един участник. Вместо това, отбеляза той, „се говореше просто за инфлация“.
Промяната в езика е показателна. В края на 20 век, т.е. в ерата на неолиберализма, МВФ действаше така, сякаш икономиката е технократска, неполитическа сфера. В края на краищата институцията е основана през 1944 г., „за да управлява глобалния режим на обменните курсове и международните плащания“, както отбелязва Съветът за международни отношения. И въпреки че Фондът еволюира през 70-те години, адресирайки платежните баланси и дълговите кризи, най-вече сред страните със среден доход, той беше порочно отдаден на препоръките за политиката на свободния пазар. В продължение на много години МВФ се отнасяше към икономиките като към машини – нещо, което трябва да се коригира и настройва с помощта на стандартни инструменти като държавните разходи.
Когато докладите на МВФ дискутираха ръста на цените, те използваха политически неутралния термин „инфлация“, а моделите на потребление на домакинствата бяха представени чрез техния принос към брутния вътрешен продукт. Всъщност, имаше дългогодишна шега сред служителите на МВФ, че абревиатурата му трябва да се разчита като „Фокусът е фискален“ (IMF – It’s Mostly Fiscal), като се има предвид, че съветите му се съсредоточаваха върху този вид лостове.
Но откакто Кристин Лагард, бившият френски финансов министър, пое кормилото на МВФ през 2011 г., езикът и политическият акцент на фонда се изместват. Георгиева продължава да се фокусира върху въпроси, които рядко изникваха преди, като изменението на климата, правата на жените и здравеопазването.
Тази промяна ужасява някои наблюдатели, които се страхуват, че това изместване подкопава основната дейност на фонда за отпускане на заеми. Но това радва други, като Нобеловия лауреат за икономика Джоузеф Стиглиц, който се противопоставя на досегашните му неолиберални политики.
Може би най-добрият начин да синтезираме тази промяна е да заимстваме концепцията за „вградеността“, въведена от икономическия историк Карл Полани. Срещите на МВФ вече признават, че пазарите не са само абстрактни числа и модели; те са „вградени“ в политиката и обществото. И докато това отдавна е признато от Световната банка по отношение на бедните страни, чувство за “вграденост” на икономиката сега е в ход и в развитите икономики.
Миналата година, за да цитирам само един пример, управителят на Английската централна банка (АЦБ) Андрю Бейли призова работниците да проявят „въздържание относно заплащането“, за да предотвратят инфлационна спирала. Преди няколко десетилетия, когато неолибералните идеи за свободния пазар господстваха, това можеше да изглежда като груба намеса на правителството.
Днес – не толкова много, предвид последните две десетилетия на шокове, които накараха правителствата да се намесват сериозно във финансите, здравните системи и енергийния сектор. Границата между държавния и частния сектор бавно се измества, тъй като икономиката се политизира.
Обзалагам се, че тази тенденция ще продължи на фона на нарастващото геополитическо напрежение (което подхранва националната самодостатъчност) и непрекъснато увеличаващото се дългово бреме на западните правителства (което означава, че въпросът за преразпределението сега е централен във всеки разговор за бъдещи икономически политики ).
МВФ се опита да изпрати оптимистично послание по втория проблем. Въпреки че се оплака, че „публичният дълг като дял от БВП е скочил в целия свят по време на Covid-19 и се очаква да остане висок“, Фондът също така посочи, че координираните реформи могат да работят за намаляването му – и че „икономическият растеж и инфлацията исторически са допринасяли за намаляване на съотношенията на дълга“.
Има основания. Както показва анализ на Кармен Райнхарт, бивш главен икономист на Световната банка, след Втората световна война САЩ и Великобритания са намалили дълговете си чрез възприемане на мека версия на комбинацията от растеж и инфлация, известна като „финансова репресия“ – идеята, че ако темпът на инфлация в дадена страна остане малко по-висок от лихвения процент, плащан по дългосрочните ѝ държавни облигации, дългът ще намалее, защото облигациите носят загуба в реално изражение. Има голям шанс това да се повтори скоро.
Но макар финансовата репресия да е фина, тя си остава преразпределение. Такова е и инфлацията. Оттук и използването на емоционални фрази като „криза с издръжката на живота“. За добро или за лошо политизацията заменя технокрацията в света на западните политики. Това може да продължи дълго време.
