Българският художник Греди Асса представи книгата си „Деца на въображението“ в българското посолство в Брюксел. Това съобщи специално за БТА Георги Вутов, сътрудник в дипломатическото ни представителство в Белгия.
Срещата в посолството даде възможност на професор Асса, лектор в Национална художествена академия в София, да разкаже с нескрито вълнение пред българската общност зад граница за замисъла зад съставянето на колекцията от рисунки, събрани в книгата. Проф. Асса сподели и ключови за него случки и преживявания от професионалния му живот, белязали го в творческото му израстване като един от най-значимите художници в съвременното българско изкуство, от участието му в групата за авангардно изкуство „Градът“ през 80-те години на миналия век до изложбата с благотворителна кауза за Украйна „Три цвята“ и колекцията от рисунки, събрани в книгата „Деца на въображението“. Непринудената обстановка на срещата позволи на гостите да се запознаят от първо лице не само с художника и преподавателя, но и с човека Греди Асса. Участниците в събитието получиха лични посвещения от автора с негови рисунки.
Предния ден, 25 оригинални рисунки с молив от книгата на проф. Асса украсиха стените на Европейския парламент в Брюксел. Откриването на изложбата, която любителите на изкуството в белгийската столица ще могат да разгледат отново през юни тази година, се организира съвместно от Посолство на България в Белгия и Велико херцогство Люксембург и българския евродепутат Цветелина Пенкова и нейния екип. В присъствието на редица посланици и евродепутати, г-н Асса описа изложбата като „помагало за напреднали любители на визуалните изкуства“. Колекцията от рисунки, изобразяващи някои от най-видните имена в класическото и съвременно изкуство, представлява своеобразна лична история на изкуството през очите на Греди Асса. По неговите собствени думи, рисунките са „посветени на една малка част от авторите, които във времето съм се опитвал да разгадая, било като художествено поведение или морал.“
В предговора към „Деца на въображението“, френският изкуствовед Бертран Тилие пише: „При Греди Асса, историята на изкуството е съзвездие от бляскави творци и творби, които той свързва така, както ние в летните нощи прокарваме зрителни линии между отделните звезди. Той е построил и подредил пантеон, който не е леден гроб, нито мавзолей, изпълнен с мрак и тишина. Пантеонът му е живо място.“ „Деца на въображението“ е творба, пронизана с дълбок символизъм и непресторена елегантност. Тя е фина, лична и същевременно нефилтрирана. Включваща над петдесет рисунки, посветени на имена като Иван Вукадинов, Винсент Ван Гог, Рене Магрит, Марк Шагал и много други, „Деца на въображението“ е портрет не само на артистите, събрани между кориците на книгата, но и на самия Греди Асса.
В следващите редове е поместен разговорът на професор Греди Асса с Георги Вутов, специално за БТА:
Кое е вдъхновението зад „Деца на въображението“ и какво е посланието на книгата?
Що се отнася до историята на тази книга, за нейното съставяне по-скоро ме провокира известният френски изкуствовед и историк Бертран Тилие, който има над осемнайсет издадени книги, в момента е преподавател в Сорбоната, председател е на издателското дружество там. Изключителен интелектуалец, който, след като разгледа рисунките ми, каза „Не, те трябва да се превърнат в книга“.
Винаги има автори, които са на вододела на нещото, което идва след тях. Те са знакови. Всеки един художник, предполагам, би могъл да се впечатли от тези мои рисунки и да разбере какво представляват тези художници за мен. Художникът, както и писателят, както и композиторът се учи от други артисти – художникът от други художници, писателят от други писатели и композиторът от други композитори. Ти даваш енергия, тази енергия впоследствие отива на друго място, и така се завързват причинно-следствени връзки. Това е кълбото.
За тази книга близо три години, че и повече, събирах рисунки. На корицата е Макс Ернст, един от основателите на сюрреализма. „Дада“ е всъщност, „Да, да!“, това е именно детското конче до фигурата на Ернст. В „Дада“ трябва да се отрече всичко, абсолютно всичко, за да започне нещо ново. Знаете писоара на Дюшан или сюрреалистичните интерпретации на Андре Бретон, който напоследък все повече чета. По-точно, напоследък чета и него, и поетите на дадаизма и разбирам, че те в крайна сметка не са искали всичко да отрекат, а по-скоро да създадат една нова азбука на съвременното изкуство.
Какво Ви накара да изберете именно рисунката с молив като предпочитана техника за съставянето на тази творба?
В момента в България протича една изложба, „Рисунката“ [на Галерия „Интро“ и Къща-музей „Борис Христов“], една много важна изложба за мен, в която експонати има и на Владимир Димитров – Майстора, и на Мърквичка, и на Дечко Узунов, на Иван Вукадинов, на Паскен, на едни художници, които са ешалони, да не кажа репери в българското изкуство. Там има много, много рисунки на съвременни художници и се радвам, че направихме тази изложба, защото живописта трябва да скрие рисунката. А рисунката е издайническа, тя показва какъв майстор си, независимо какво си нарисувал – жабка, листо или глава на модел. Така че, първо, гледам как рисуваш, после не е нужно да ми покажеш каква живопис правиш. Това е най-ценното, това е сърцето на художника.
Това, което мога да кажа е, че не успях да включа много български автори, които по някакъв начин са ми дали ръка, дали дума или жест, които са ме карали да мисля, че вървя добре и по-скоро съм постигнал нещо. Защото успехът е наниз от грешки. Няма такова нещо като съвършен успех. Успехът не е съвършено кълбо, което да пречупва светлината и да ти дава друга енергия. Това го няма в живота. Всичко е на падове и тласъци, всичко следва ритъм. Но затова е и животът, за да можеш да преодоляваш.
Моля, нарисувайте ми портрет на Греди Асса.
През младежки ми години аз започнах в съвсем друга посока, за да мога да стигна до София. Тъй като съм от провинцията, нямахме право нито да живеем, нито да работим в София. Ако не си студент, това не може да ти се случи.
Бях приет в Лесотехническия институт, бях спечелил една награда, ТНТМ [Техническо и научно творчество на младежта], това е дълга история. По-лесното, обаче, беше да запиша зъботехника, което беше три години. И в тези три години аз ходех постоянно на всякакви курсове. Ако ме питате как съм го правел, направо не знам. Ходех на лекции, на упражнения и в допълнение към тях на три курса по изобразително изкуство. Първо от девет сутринта до обяд, после следобедни лекции и след това късно вечер от девет до полунощ с моделите, в някоя квартира. В моя случай беше при един мой приятел, Милен, който живееше на бул. „Христо Ботев“, в огромен апартамент, където само се пушеше и се остреха моливи. Тези три години бяха може би най-бохемският период в моя живот.
Естествено, не ме приеха в Националната художествена академия, където дълги години по-късно станах и професор, което е абсолютно немислимо за мен. Това е просто някаква утопия! Това стана, защото дойде Десети [ноември 1989 г.]. Междувременно, във Велико Търново бях приет втори по класиране. Бях толкова щастлив. Рисувах с такъв ентусиазъм, с какъвто рисуват всички аматьори. Ето този ентусиазъм беше и моят. Чувствах се много добре.
Завърших стенопис, след това направих хиляди рисунки. Това, което ме направи художник, беше, че бях упорит и рисувах постоянно, нямаше значение какво. Има една книга, „Вътрешни пространства“ на изкуствоведа Дора Валие. Става дума за сестрата на [Петър] Увалиев, високи интелектуалци. Хора, чието знание може да набира височина и да създава структури в съвсем друга посока. Такива интелектуалци вече не познавам. С Петър Увалиев се запознах в Лондон, но с Дора Валие, която живееше във Франция нямах щастието. Във „Вътрешни пространства“, тя пише за Жорж Брак, който постоянно правел рисунки, след което ги захвърлял. Това е едно преживяване, и след това отдалечаване. Всмисъл, рисунките „попадат“ там някъде, но попадат и в съзнанието. Това е така наречената фактология на съзнанието. След това, когато рисува, най-силното излиза и Брак тогава го поставя на платното. Това е начинът. Прави го най-интимният художник на френската школа Пиер Бонар, правят го и много други.
Може би и аз в този метод съм открил най-важното. Защото откритията трябва да ги преминеш сам. Бих могъл да нарисувам нещо на мой студент, да му помогна някъде, навярно бих могъл да нарисувам и цялата му творба – етюд, композиция или каквото друго. Но той трябва да го премине, за да го преживее. Това е занаят, това се учи, когато ти го правиш. Дори да ти го покажат, друго е.
Как би изглеждала рисунка в тази колекция, посветена на Вас? С разрошена коса и скиорски очила?
Що се отнася до ските, до шапката и скиорските очила – да, в академията редовно ходихме на връх Снежанка. Ски не мога да карам, но явно имам някаква физическа култура, която ми е останала още от ученическите ми години. Тогава ходех на бокс, което може би не беше много характерно. По-късно обаче, големият художник Стоимен Стоилов ми сподели, че и той е ходил на бокс, значи явно не е дотолкова нехарактерно. Боксът е рефлекс. Краката са най-важни там. Аз бях в седми клас тогава и, по принцип, в междучасията по-големите се биеха с по-малките, за да оцелееш, трябваше да се боксираш. (Смее се). В тренировките изяждах много повече бой, отколкото в училище. Но да кажеш „Аз тренирам бокс“, това вече поражда респект. Това са смешки, разбира се.
Другият въпрос е по-важен. Как трябва да се нарисувам. Не знам. Може би не трябва да е завършена рисунката. На един мой колега бях казал, че рисунката е това, което не си нарисувал. И е точно така.
Кой, според Вас, е най-важният класически художник?
В наши дни, за да станеш известен, за да можеш да бъдеш популярен, да бъдеш оценен и продаван, винаги, за съжаление, трябва да има провокация. Съвременното изкуство сега е едва ли не писта само за провокатори, а те са някакви случки, те не са някаква висока интелектуална летва. Те са просто случки.
Може би – тъй като прекарах близо една година в Щатите, бях спечелил две стипендии, което ми позволи да остана за малко по-дълго – усетих известна липса на всчустване, на отдаденост, на послания в съвременното изкуство. Като че ли тези думи са вече изоставени назад във времето. В Ню Йорк и околностите, всеки ден се откриваха поне хиляда изложби. Представете си в каква въртележка си. Но там имаше една енергия, която те караше да мислиш, че можеш ти да си този, който да направи следващото голямо откритие. Ама това са хиляди художници, които се стремят да направят нещо необичайно с картината, със скулптурата, с визията… Много е пленително, много е заразително. И същевременно те изстисква като лимон. Там направих няколко изложби, запознах се с други колеги, които с времето ставаха все по-известни и ценни, и съвсем не е за сравнение с изкуството в миналото. Няма часовник, какъв часовник! Това са различни времена. Едното е твое, другото е вертикално, то е вибрационно. Важно е твоето време, важно е ти да откриеш твоето време.
Един път бях споменал, че първият космонавт не е Юри Гагарин, а е Рембранд. И е точно така. Той, Рембранд, е открил световете, човешките светове. Дали годеницата, дали Разпятието, дали този, който е излъгал, дали просякът, царят. Рембранд е космонавтът. След него има един Веласкес, който е открил, че независимо, че ние сме художниците и ние много често сме просто обслужващ персонал, ние можем да направим и още нещо. Той може да нарисува кралското семейство, да. Но той може да си играе и с пространството над кралското семейство. Това е Веласкес. Ето това е Веласкес. След това има един Сурбаран, който за мен е изключителен художник. При него дрехите са като ламарина. Такова усещане за твърдост има там. В рисунката, Егон Шиле е един от тези, които ме накараха да се старая да изчиствам линията. Австрийските художници, може би Кокошка. Но и размахът на Сутин.
Хубаво е да имаш един камък в реката, на който да стъпиш, да преминеш на другия бряг, но не да останеш на този камък. Това го казвам и на моите студенти. Всеки един автор, по един или друг начин, е камък за друг, но ако останеш на него, ти потъваш с този автор. Хубаво е да отидеш на другия бряг и да населяваш други пространства. Да са хоризонтални пространства. Да напояваш, да плевиш, да косиш, да създаваш. Това е. Защото сега, в повечето страни, особено в Балканите, целта винаги е вертикалът, как да се издигнеш. А творчеството е това, което те издига. То те прави художник и нехудожник.
