„Вълчан Войвода и златото на Лизимах“ – лебедовата песен на Антон Дончев

/за доставка на книгата – изд. Митон – gsm: 0877 057 860
До последния си дъх акад. Антон Дончев пишеше и диктуваше на съпругата си Райна Василева текста на романа „Вълчан Войвода и златото на Лизимах“. Писателят почина на 20 октомври 2022 г., но след месеци разчитане и редактиране на финалните страници читателите ще се докоснат до интригуващ сюжет с автентични факти и художествени интерпретации, изпълващи живота на една легендарна личност и неустрашим хайдутин, какъвто е бил Вълчан Войвода. Книгата е публикуван от издателство „НИТОН“ благодарение на дарителя инж. Любомир Пашов – председател на фондация „Звезди под звездите“.
Премиерата на „Вълчан Войвода и златото на Лизимах“ се състоя на 19 декември 2023 г. в Музей-галерия „Анел“ – София.
За вложените от автора идеи и хронологията на написването говори Райна Василева: „Приятели, духът на Антон Дончев е тук. Той принадлежеше на всички нас. Всеки можеше да каже „Приятелят ми Антон!“. Приятел за него беше свещена дума. Скъпи Антоне, нямаше как да да не ти направя този подарък – последната твоя изповед към историята. Тази книга е предостатъчна за размисъл. Това е книга-легенда, златна легенда. Знанието за Вълчан идва от предадена памет, от казано от човек на човек. Антон създава своята литературна легенда, но се опира на факти за времето, за което пише. В едно свое интервю той казва: „Вълчан Войвода е многостранна личност, част от една не достатъчно осветена брънка от историята. Но къде са дворците на Вълчан, къде е златото му?… Той е дал всичко за свободата на отечеството. С живота си Вълчан доказва, че духовното се крие в израстването на знаещите хора и е плащал това да се случи…“.
Райна Василева разказа как Антон Дончев се е възхищавал от Вълчан Войвода, от създадената система на четническото движение, за неговата непоносимост към предателството. Любопитството към този образ довежда до извайването на сюжета.
„Духовността ни е спасявала винаги, тя ще ни постави отново на мястото, което ни е определено от съдбата“ – казваше многократно Антон Дончев.
Ангел Симеонов – поет и колекционер – разказа спомени за големия писател и прочете стихотворението „Морето от мечти“, посветено на него. „Антон Дончев изразяваше своята гражданска позиция ясно и открито. Той беше изключително светъл, сърдечен и мъдър човек. Обръщението към всички нас беше „Синко!“ – призна с носталгия Ангел Симеонов.
Свои мисли сподели Боян Ангелов – председател на СБП, отбелязвайки, че чрез творчеството на Антон Дончев българската литература постигна нови висоти: „След смъртта на писателя у мен възникна една непреодолима тъмнина. Нашето общество може да се огледа в романите на Антон Дончев – с възходите и паденията на нацията ни. Книгите му показват различни исторически периоди – от хан Аспарух до турското робство, но те извеждат и нещо много важно – ролята, която са имали богомилите за европейския ренесанс“.
Проф. Валери Стефанов се включи с интересно тълкуване на фигурата на Вълчан Войвода: „Бай Антон е човек, който не си отива от нас. Освен легендарен герой, Вълчан Войвода е и странна езотерична фигура. Помня с какъв ентусиазъм Антон се зае с написването. В легендите истината е почти загубена, тя е преформатирана. Само въображението на голям писател може да възстанови това, което липсва в историята. Историята е разказ, въображение, воля за поддържане на колективната идентичност“.
Иван Гранитски – литературен критик и дългогодишен издател на романите на Антон Дончев – разказа за съвместните им пътувания и срещи с читателите, отбелязвайки, че заедно са изминали повече от 2.5 милиона километра в стотици градове и села из страната: „Духовното наследство на Антон Дончев е необозримо. Той беше следовник на Д. Димов и Д. Талев. Беше велик човек – докато има памет за него, той е жив. В нашите пътувания сме се срещнали с повече от 150 000 читатели. Нация, която няма историческа памет, няма бъдеще“.
В палитрата от спомени се включи и Никола Дончев – син на писателя: „Тази книга остана отворена. Така той мислеше за себе си – като една отворена книга“.
Анжела Димчева