Какво е капанът на „златните белезници“

Луис е наясно с цената на смазващото напрежение, което изпитва в работата си – шестцифрена заплата.

Базираният в Берлин консултант вярва, че стресът си струва заради бързата писта към 150 000 евро основно възнаграждение в една от най-престижните компании в света.

„Трябва да имаш желание да бъдеш прикован към бюрото. Приемаш условията в замяна на космическа заплата – това е играта. Ако не работиш по 12 часа, отговорът е: „Плащат ти, така че трябва да работиш“, казва той пред BBC.

„Когато получавате толкова висока заплата, това е психологически блок – чувствате, че сте я заслужили и сте работили много усилено, за да я получите. Искате да се измъкнете, но колко може да намалите заплатата си?“

Луис е прикован в „златни белезници“, които могат да вкарат работниците в капана на работата и кариерата, която мразят в замяна на огромни заплати и луксозни придобивки.

Въпреки оплакванията от мъчителни работни седмици, досадни задачи и токсични корпоративни култури, този тип длъжности предлагат огромни суми на работниците. Докато някои могат да се отърват от златните белезници в името на по-здравословен баланс между професионалния и личния живот, за други това е почти невъзможно – и си плащат цената.

„Златните белезници“ са дългогодишна практика на работодателите, коментира Рубаб Джафри О’Конър, професор по мениджмънт в Tepper School of Business към университета Carnegie Mellon в Питсбърг, САЩ.

„Откакто съществуват организациите, има такива, които плащат най-високи заплати, за да задържат най-добрите си работници.“

Терминът се появява за първи път през 1976 г. като предвестник на епохата, в която заплатите на банкерите от Уолстрийт значително надвишават тези в частния сектор. Често обаче златните белезници не се изчерпват само с основната заплата, а цялостният финансов пакет е натоварен с опции за акции, годишни бонуси и придобивки, които достигат шестцифрени суми – и повече.

За работодателите златните белезници са не само инструмент за задържане на служители, но и средство за гарантиране, че те редовно ще надхвърлят възможностите си, коментира проф. О’Конър.

Примамливо възнаграждение означава, че служителите са в зависимост от капризите на компанията. С по-голямото заплащане идват и по-големи очаквания: ще бъдете компенсирани за допълнителното време и енергия, които ще трябва да посветите на работата си.

В замяна на солидните заплати обаче работниците често плащат висока цена. Това важи особено за тези на по-ниско ниво – в много случаи работата се разпределя каскадно от върха.

„Партньорите продават проекти, за да печелят пари за бонуси“, обяснява Луис позицията си в консултантската компания.

„За да реализират продажби, те дават свръхобещания: проект с продължителност три месеца има срок три седмици. Работниците отдолу са тези, които вършат работата, което води до часове, стрес, натиск и ужасна работна култура“, допълва той.

Райън Рентерия, автор на книгата „Управление без прегаряне“, е бивш партньор в хедж фонд на Уолстрийт, когато напуска на 30-годишна възраст. „Възможностите за възнаграждение бяха извън класациите“, казва той.

„На всеки шест месеца, през които постигах висока възвръщаемост на инвестициите, получавах още един голям бонус, който беше частично отложен – щяхте да го загубя, ако напусна“.

Въпреки това обаче, прегаря – и си тръгва.

„Натоварването върху психическото и физическото ми здраве беше непосилно“, допълва той.

„Нивата на тревожност и стрес бяха високи; диетата, упражненията и сънят ми бяха непосилни. Напуснах, защото почувствах, че продължаването по този път би унищожило всичко друго, което има значение за мен“.

Луис успява да се освободи от своите „златни белезници“.

Освен „лошия баланс между професионалния и личния живот, дългите часове, които влияеха негативно на връзката ми, културата на тормоз“, не е виждал път към повишение, което го е тласнало отвъд ръба.

Въпреки че е намалил заплатата си с 10% на новата работа, той остава в консултантския бранш – отрасъл с високи възнаграждения и съответни очаквания.

Вярва, че съотношението между заплатата и баланса между професионалния и личния живот си заслужава. „Мислех да напусна бранша, но финансите просто не стигат за друго място. Щом достигнеш определена заплата, значи толкова струваш – голяма стъпка надолу в заплащането просто не е осъществима“, допълва той.

 

Източник

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *