Динко Димитров: ЧЕШМАТА

Юлската жега беше натежала още от сутринта, слънцето тъчеше знойна мараня над
оклюмалите житни класове и криеше хоризонта в нея, самотна птица над тях унило търсеше
сянка, а ситните листа на избледнелите храсталаци дори не се поклащаха. Вятърът в този ден се
беше запилял някъде зад далечните планини и не мислеше скоро да се завръща. Пепелината по
напукания и износен половинвековен асфалт с неохота се отдръпна за да стори място и да пусне
колелата на задъханата машина, незнайно как решила да мине по тези забравени места. Не беше
някакво гранично селце – от близкия град го деляха две-три автобусни спирки, според мерките от
времената, когато думичката обществен транспорт носеше някакъв смисъл.
Пътят извиваше измежду отделни оголени хълмчета със суха и камениста почва, а в ниското
им се опитваха да се скрият няколко избледнели и налюпени къщи. Кирпичените тухли надничаха
изпод ронещата се кална мазилка и губеха истинската си същност далеч назад в годините. Там,
където керемидите се бяха предали и не можеха повече да ги пазят от стихиите, пясък, глина и
слама бавно натичаха в канавките, а каменните огради се губеха в бурени и отломки. Вратите и
прозорците примирено висяха и мълчаха от ръждивите си панти. Щедро изсипваните обещания за
охолни благини даваха вече своя предизвестен резултат. Скромната сиромашка радост беше
отстъпила пред всесилната богаташка тъга…
Но старата, незнаеща годините си върба, беше още там и другаруваше със сгушената в
корените ú чешма, която пестеливо изливаше тънка струйка вода в пресъхналото корито на почти
невидим поток. Сякаш заблудена падаща звезда чертаеше единствената диря в скучното нощно
небе.
Спирачките прискърцаха в тишината и машината спря. Пътниците ú с алчна зажаднялост се
запътиха към чучура.
– Идвайте, идвайте! Това е най-хубавата вода в цялата околност. – като от приказките се
появи възрастна жена, облечена в проста, но пъстра и спретната рокля, с кърпа на главата и
преметнала плетена кошница през левия лакът. Малко сиво коте любопитно надничаше отвътре.
Едва сега я забелязаха, застанала права в другия край на огромното дърво. – Втора като нея няма.
Някога всички се събирахме тука. Тук срещнах и моя дядо.
– И пак да наминете през нашия край! – добави тя, докато изпращаше посъвзелите се
странници…
26.06.2024