Ако днес той беше жив, със сигурност щеше да прекарва повечето си време в сградата на Националната библиотека сред тоновете книги, събрали истории, поеми, разкази, фейлетони… В очакване, сякаш всеки момент писателят ще се завърне, ще извади пишещата си машина, и ще се потопи в света на творчеството, е и оригиналното бюро на Славейков, намерило специално място в свой кът в сградата на Библиотеката.
Славейков е дългогодишен поддиректор /1901 – 1908 г./, и директор /1909 – 1911 г./ на библиотеката. Авторът на „Островът на блажените“ и „Кървава песен“ е сред основоположниците на българския модернизъм, участва в литературния кръг „Мисъл“, бил е и директор на Народния театър /1908 – 1909 г./
Славейков настоява за подобаващо отношение на държавата към библиотечното имущество и за построяване на специална сграда за нуждите на Народната библиотека.
Историята за живота, любовта и творческия път на поета е изключителна.
Късен следобед през месец май на 1903 г. се оказва ключов за живота на Мара Белчева – една от нежните поетеси от началото на миналия век. През този майски следобед тя за първи път среща Пенчо Славейков.
„Мой роднина доведе у дома Пенча“ (Славейков, бел. ред.), пише поетесата в своите спомени. „Не бях го виждала от години и чувах сегиз-тогиз смътни думи за него. Бил мълчалив… Нея вечер не можах да се вредя да кажа дума… Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи, понякога на ръба на приличието, а понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знае откога не виждала ножица…“
От този майски ден нататък, в продължение на девет години, между Белчева и Славейков се установила „светла обич, сърдечно дълбока привързаност, единомислие, другарство, топлина в студения нелек път“.
Любовта действа изключително благотворно и на двамата. И двамата не спират да творят. Той я възпява в няколко свои произведения, включително в “На Острова на блажените”. В антологията тя присъства под името Силва Мара – по аналогия с нейния роден град Севлиево и първото ѝ име.
Всяка привечер Белчева отивала да вземе поета от Народната библиотека и двамата тръгвали към Лозенец – тяхното любимо място за разходка: „Там на високий хълм, където с теб, с другари, обичах да седя в тих разговор унесен…“
Още по време на ученическите си години Мара Белчева се запознава с поета и политик Христо Белчев, за когото се омъжва през 1886. Остава вдовица на 23 години след убийството на Белчев (тогава министър на финансите), при атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов (1891). При престрелка в градската градина в София тогава трима души стрелят срещу Стамболов, но Христо Белчев застава на пътя на куршумите, за да спаси министър-председателя.
12 години след смъртта на съпруга си, Белчева се сближава със Славейков.
Но обществеността не одобрява съюза й с Пенчо Славейков. На любовта без брак не се е гледало с добри очи по онова време. Пенсията, която Мара Белчева получава от княжеския двор, е спряна.
За да избегнат нездравословните подмятания, известно време влюбените поддържат огъня помежду си с писма. Пенчо я приобщава към кръга “Мисъл”, а първите й стихотворения излизат в литературния сборник през 1910 година. След спирането на списанието домът на Белчева се превръща в редакция на едноименния литературен сборник. Рожба на тяхната близост е поемата “Кървава песен”, заради която Пенчо Славейков стига до номинация за Нобелова награда.
Последните си дни заедно Мара Белчева и Славейков прекарват в италианския курорт Брунате край красивото езеро Лаго ди Комо – обиден заради уволнението си от Библиотеката, Славейков решава да напусне окончателно България, паралелно с това и да търси лечение за напредналите си заболявания. За да поеме разноските по престоя им в Италия, Мара продава дома си на ул. „Христо Белчев“, който наследява от убития си съпруг Христо Белчев. Зад гърба ѝ остава разкошът и сигурността, но напред е надеждата да спаси живота на Славейков.
Към 10 часа на 28 май 1912 година, във вила Белависта пристига главният лекар на регион Комо – Баранцони. Той заварва Славейков в безсъзнание. Близо три десетилетия по-късно лекарят си спомня: “И сега виждам онази изящна дама. Тя кършеше ръце и ми даваше някакви обяснения ту на немски, ту на френски. По-късно случайно я срещнах, потънала в черно и забулена в дълъг черен воал.”
Проф. Карло Баранцони лекува и констатира смъртта на Пенчо Славейков. По-късно професорът разказва, че диагнозата на Славейков била сърдечна склероза и интерстициален нефрит (бъбречно заболяване). Освен това творецът страдал от високо кръвно налягане, получил кръвоизлив в мозъка и изпаднал в уремична кома. В това състояние настъпила смъртта. Преди да умре Пенчо Славейков успява да пророни една едничка дума – светлина.
Неочакваната смърт на Славейков осуетява награждаването му с Нобелова награда, защото тя се дава на живи автори.
Някогашната красавица, една от големите поетеси на България, умира в нищета през 1937 г. в София. Белчева ходи на гроба на Пенчо до смъртта си и винаги твърди, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов. I БГНЕС
