Цугшпице – скритият връх, преотстъпен от австрийците в знак на добра воля, е най-високият
връх във федералната република. По-висок от нашата Мусала, той е дребосък в сравнение с
легендарните алпийски гиганти, но така се е нагласил в околността, че изпъква и буди възхищение.
Красавец е и много хора го искат за приятел и идват при него. Откъм низината той не се вижда
лесно, загадъчно скрит е и оттам идва името му.
Да се изкачи е и трудно и лесно. Шеметите скални отвеси откъм север не са по възможностите
на обикновения планинар. Затова добре организираните немци са помислили и за него. От перлата
на Бавария – Гармиш-Партенкирхен тръгва зъбчата железница. Голямо колкото нашенски трамвай,
влакчето не се плаши от скалните зъбери и смело ги хапва като следобедна закуска. Има спирки по
пътя, височинно депо и тунели, разбира се, но не скърца на завоите и не се клати като пияна
софийска мотриса.
В края на трасето, след почтителна денивелация, машината спира и прави топла връзка с
въжената линия към върха. Но е възможно да се излезе на обширното плато и да се потъне в
спокойствие, въпреки неспирния поток от туристи или да се карат ски до насита. Защото и
кафенетата и пистите са еднакво привлекателни. Само леденият хотел впечатлява с цените си – в
останалите заведения те са си съвсем прилични. Околните върхове пазят това красиво място от
ветрове и стихии без да спират поздрава на слънцето, стига мъглата да не го е покрила. Тя пък не се
старае чак толкова. Огрените снежни склонове блестят в сребърната си одежда, а противолавинните
съоръжения и верижните шейни тихо мълчат в готовност да помагат. Вероятно има и туристически
пътеки, които водят до тук, но в този ден нямаше как да ги проверя. Не забелязах хора с раници и
щеки – те до един бяха някак си крайградски облечени, също като мен.
Всичко това подклажда доброто настроение до момента, в който малка черна плоча с надпис за
загинал българки студент в опит да помогне на свои другари, не го развали. Чувствата се смесват,
експлодират и след това човек си тръгва с една идея по-мъдър.
С чаша топла напитка, седнал на някоя дървена пейка и с поглед лек и любопитен, времето
сякаш спира да върви, но часовникът неусетно е отброил няколко часа, а гледката не отпуска
омайната си прегръдка. С неохота оставям двойка косове да пият вода от топящия се капчук, мятам
се в панорамната кабинка и с нея потеглям стремглаво нагоре, като не спирам да гледам назад, но с
крайчеца на окото заглеждам и идващото пред мен.
А то е невероятно. На височината на птичия полет са изградени панорамна площадка,
ресторант, музей, метеорологична служба и служебни постройки – с всичките му екстри и удобства.
Скромен надпис под формата на кръст подсеща, че се преминава държавна граница. Безчет антени,
кабели и знамена допълват картината, без да се натрапват. Стъкло, метал, дърво и камък като че ли
израстват от скалите и ги обличат в модерни дрехи. И всичкото това в едно цяло, с размер на
жилищна кооперация. Дори два лифта се спускат надолу. Единият вози удобно в съседна Австрия, а
другият ще да ме върне в реалността, когато неизбежно трябва да си тръгна. Но това после – сега
имам удоволствието да се наслаждавам на безбрежните Алпи от юг, чийто край се губи отвъд
хоризонта. А от север, насред побелели езера и гори, откривам островръхи германски замъци и
вековни изписани къщи. Гармиш на изток не се вижда. Пречи една дребна наглед скаличка с
издухан от бурите сняг и с монтиран на нея златен кръст. Метална платформа води натам, но
вратичката ú е заключена и смразяващ надпис забранява достъпа. Изкачването е позволено откъм
подножието, но то едва се вижда с просто око и изисква специално оборудване, време, опит и
смелост. Пък и каква ли работа имам там – стъпил съм на същата височина и на по-сигурно място и
събирам познания и емоции от многобройните подробни информационни табели. А дори и да съм
навлязъл в забраненото, кой ли би ми повярвал. Излишни трепети за близките и неочакван приход за
този с надписа!
Платото, на което до преди минути съм се възхищавал, пъстрее от пешеходци и скиори, но
вече ги различавам само като движещи се точки. Разглеждам още няколко мига с уважение и радост
и скоро летя почти отвесно към пропастта в поостаряла гондола с издраскан плексиглас на
прозорците. Тя изскача от една изкуствена пещера и трудно разбирам какво я спира за да не
пропадне в пропастта, но човекът, който натиска бутоните и говори по телекома, невъзмутимо си
върши работата. Той ни предупреждава да не шаваме много-много и става тихо. Зървам едно
скромно разпятие, незнайно как и кога закрепено на самотна остра скала вдясно, но след секунди
следя единствено приближаващото се под краката ми замръзнало езеро Ебзее.
Бяло изящество в сянката на могъщ покровител! Пролетният полъх е освободил част от водите
му от ледената покривка и сега в бистрите му води безшумно и грациозно плават патици и лебеди.
По-хладно е от върха, но гората му придава мекота и свежест. Редуват се тихи заливчета и скалисти
островчета. Катерички весело се гонят по клоните на снажните букове и ели. Чуроликащи пернати
кацат в преспите и отново отлитат. Осемкилометровата пътека, която го обикаля, е разчистена от
сняг и извива покрай пейки, надписи и причудливи дървени фигурки, но не разбирам кой велик
общинар и от какви фондове ги е направил, с кои две ръце и колко парички е усвоил. Почти
незабележимите кошчетата за боклук – празни и чисти – се чудят на моето недоумение.
Няколко кокетни хотелчета в близост посрещат поредните си гости, а железопътната спирка,
която натрапчиво се изпречва пред мен и влакчето, което идва точно навреме, слагат край на едва
започналата ми алпийска приказка.
Динко Димитров
11.02.2021
