Благодарение на оцелелите през вековете мозайки, папируси и други останки днес имаме горе-долу точна представа какво са закусвали жителите на Помпей преди 2000 години. Ако знаете достатъчно средновековен латински, бихте могли да научите колко и какъв добитък е бил отглеждан във фермите в Англия през XI век. Викторианската епоха е описана в романи и писма от онова време. За живота във Византийската империя разчитаме на тогавашните хронисти. А за историята на Египет знаем много от пирамидите и другите артефакти.
Всичко това е нормално, защото всяка епоха и цивилизация са имали своя начин да записват историята си, макар и много често той да е бил примитивен. Колкото и странно да звучи, ако историците след няколко столетия се опитат да научат подробности за хората от XXI век, може и да не успеят. Но как е възможно това? Та нали живеем в епохата на информацията?
Всъщност живеем във времената на потенциално изтриващата се информация. И това се дължи на отношението към дигиталните данни и по-точно – липсата на всякакви усилия от страна на институциите да се архивира събраното в интернет.
С тази задача обаче са се заели група частни организации, пише BBC.
