Голямата скука може и да изглежда страшна в големия град, но тя никого не може да
уплаши в едно малко село. Особено ако то се намира в някой трънлив пограничен район. Защото
там винаги има какво да се случи, нужни са само сетива да го усети човек.
Нощта идваше по реда си, но слънцето все още държеше силата си над дългия летен ден.
Няколко срамежливи облака се провираха между лъчите му и мокреха с влагата си зажаднялата
земя. Ситният дъжд падаше начесто и гонеше жегата, но не поеше земята. Неколцина съседи се
бяха събрали след усилната полска работа под козирката на читалището и подреждаха събитията
от деня. Шише с домашна ракия подсилваше аргументите и убедеността им в тяхната правота.
Пиенето без мезе нарушаваше старите им вековни традиции, но те смело бяха поели тази
отговорност.
Пешо, чието произведение уморените люде дегустираха с достолепно уважение, упорито го
възхваляваше и открехваше тайните по неговото сътворяване. Те кимаха важно с глави и
трепетно очакваха своя ред, защото чаши нямаше и божествената течност се съхраняваше и
намаляваше в единствения наличен обем – зелена стъклена бутилка от олио, която обикаляше с
равномерна скорост през ръцете на малкото дружно общество. Приказката им вървеше,
творческият разговор едва започваше, но катализаторът на мъдрост започна да привършва и
почти нищо не беше останало за изпиване, когато видяха към тях да се приближава човек.
– Здравей, момче! Накъде си се разбързал? – подвикна Пешо на притичващия по
разкаляната улица млад учител. – Що не спреш да те почерпим по една харна ракийка?
– Нека да отида до квартирата, че съм мокър и ще се върна. – отвърна му той.
Николай беше дошъл наскоро по разпределение тук и хората го приеха сърдечно, но с малко
съмнение. Все още не го познаваха, но всеки му носеше по нещо и го разпитваше как е по
неговия край и не иска ли да остане по-задълго при тях. Външен човек рядко се задържаше
повече от година по тези места, а не искаха да изпращат децата си по далечни училища и
интернати.
– Ето Ви нещо от мен. – още с идването си младият мъж им подаде пълно пластмасово
шише от минерална вода. – Черешова ракия, петдесет градуса. Моят дядо на село я е варил.
Такава още не сте пили.
– Няма да е по-хубава от нашенската! – докачи се някой от насъбралите се. – Ние тук я
правим силна и е от най-доброто грозде. Ама, нека да я видим каква е.
Дръпнаха по една слаба глътка като да я опитат, после още по една – по-отговорна. И
отведнъж всички станаха сериозни и мълчаливи. Само двама-трима тихо прокашляха, колкото да
охладят гърлата си, и толкова. Третата глътка сложи край на още не подкаралата вечер.
Пръв си тръгна Пешо с извинението, че имал да разтоварва сено. Другите един по един го
последваха, защото отведнъж се сетили за нещо важно и срочно. Пък и вече не валеше…
1985-08.12.2024
Любимец-София
Динко Димитров
