КАРПАТИТЕ НЕГОЮ И МОЛДОВЯНУ

 

В изумителния манастир на Куртя де Арджеш четохме надписи на старобългарски и пихме вода
от чешмата на майстор Манол. Доутолихме жаждата с кенче Ursa, купихме си плодове от една
крайпътна бабичка и нетърпеливо нахлухме в дебрите на Карпатите. Много скоро се разделихме със
спретнатите къщи с остри покриви и долината на река Арджеш ни въведе насред остро издигащи се
хълмове и огромни дървета. Не разбрах по какъв начин пътят успяваше да се промуши през тях. Беше
така тайнствен и толкова труден за преминаване, че се замислих как ли са били завладявани
тукашните земи. Ами не са – просто са ги заобикаляли и са ползвали благата им с повишено
внимание.
На тези гори подобава да имат и мечки. Дори се запознахме с някои от тях. Не с гордите и диви
екземпляри от непроходимите местности, а с тези, дето се навъртаха около хората, с цел да си
изпросят нещо за ядене. Мечки-помияри, бих казал, но, за всеки случай, си останахме в буса и им
махахме от прозореца. Не бяхме чак толкова смели, колкото моторджиите, които неспирно щъкаха
насам-натам.
Продължихме нагоре след огромния язовир Видрару срещу усойното поречие, докато гората не
се отдръпна внезапно и не се изправихме пред огромна стена. Не алпийски ливади, а сякаш светло-
зелен стенен килим, окачен на подпиращи небето скални зъбери, спираше всеки опит да преминем
напред. Вождът Чаушеску се бе пробвал да пренасочи всемирното притегляне, но бе успял само
донякъде – след поредица от заобиколки, се бе принудил да прокопае тунел.
Преминахме го в ранната привечер и попаднахме в едно райско местенце – езерото Бъля с
китните хотелчета, накацали по бреговете му и веселото множество от хора, което се събира тук.
Разбира се, не и през зимата, защото студът и, най-вече лавините, не го позволяват. Въпреки
построената кабинкова въжена линия и перфектния път, който е затворен чак до началото на лятото и
проработва едва със стопяването на последния сняг. Всичко, преживяно от нас през деня, остана в
един друг свят, сега вече гледахме само на север. Към долината на Олт. Градчето Фагъраш и
планините зад него се губеха в синкава мараня. Бяхме заградени амфитеатрално от скален венец,
който се оглеждаше в бистрите води на езерото. Първите изкуствени светлинки започнаха да
проблясват, а тихият, едва доловим ветрец, щипеше закачливо през дрехите.
В момента многобройните сергии събираха сили за следващия усилен ден и паркингът бавно
опустяваше, но нашето удобно, топло и вкусно хотелче ни очакваше. Предложи ни умерен лукс на
приемлива цена.
След обилната закуска поехме по стръмната пътека към хребета в търсене на слънцето. Макар,
че съвсем скоро ни стана горещо. Впрочем, сянката и водата щяха да останат единствените две неща,
които да ни липсват през цялата експедиция. Най-популярните маршрути тук бяха маркирани не с
лентова маркировка, както е у нас, а с червена боя под формата на квадратчета, кръгчета или
триъгълници. На възлови места видяхме и информационни табелки. Към нас се присъедини
семейството от Бургас, които оставихме на ферибота в Оряхово. Бяха си забравили документите в
жабката на колата, някъде в София, и митничарите не ги пуснаха да преминат. Зарадвахме се, че са
успели, дори с цената на известно притеснение и безсъние.
Щом стъпихме на гръбнака на рибената кост (така някои оприличават мощната планинска
верига, разпростряла се надлъж и на шир почти по цялата територия на Румъния, че и извън нея),
един централен гребен с безброй разклонения от двете му страни, завървяхме по единствената
възможна пътека в западна посока. Налагаше се да се борим със скали и сипеи, да се държим за

стоманени въжета и да висим над пропасти. Равно нямаше никъде – постоянно губехме с труд
набраната височина и веднага пак се засилвахме нагоре.
На панорамния връх Лаита си позволихме по-голяма почивка. Не се виждаше откъде сме
тръгнали в ранната утрин, но не ни и трябваше. Ниско долу, в далечината, край езерото Калтун,
забелязахме единствения по пътя ни заслон. Той имаше врата и на покрива, за да е достъпен, когато
през зимата го затрупа снегът – нещо като рилската хижа Иван Вазов, но в по-умален вариант.
Камъните край него на места бяха разчистени и подредени като стена в полукръг, а по средата имаше
разпънати няколко палатки.
Оттук насетне стана по-трудно. Нестабилните камъни можеха да ни затрупат всеки момент, а
най-хлъзгавите участъци бяха невъзможни за преминаване без въже. Но върховата пирамида се
виждаше измамно близо и това ни даваше сили да вървим. Местен човек, незнайно откъде се взел,
изчакваше в една долчинка заедно с петте си кучета, за да събере отпуснатите от една цепнатина
капки вода. На отвъдния склон, като излязъл от народните приказки, стоеше изправен и неподвижен
млад мъж с бомбе и типични за района сако и панталон. Лицето му изглеждаше загоряло и
безизразно. Беше преметнал през рамо конско седло и само по тежкото му дишане разбрахме, че това
не е статуя. Предположихме, че е дошъл до тук по едва видимата пътека, която излизаше откъм
нищото, а малка табелка посочваше 12 часа ходене до трудно за прочитане място.
Под краката ни пареше, но вече забелязвахме знамето и пирамидата на връх Негою. Той преди е
смятан за първенец, но при модерните измервания, някакви си 9 метра са го отпратили на второ
място. Картата ни показваше по-пряк маршрут към върха, но той се оказа изоставен и рискован за
преминаване. Наглед здрава неръждаема конструкция, лежеше встрани, смазана като детски
конструктор от стихиите. Равната, но тясна площадка ни дари с чудесен панорамен изглед във всички
посоки. Тя посрещаше и изпращаше пъстрото множество, направило си усилията да дойде тук в този
прекрасен съботен, вече, следобед. Най-често чуваната думичка беше Буна – съкратено от тяхното
Добър ден. Оттук всичко ни изглеждаше малко и незначително, дори огромния язовир от вчерашния
ден.
Отново в ниското, открихме пътечка, която ни отведе до северната стена на по-съседния връх
Леспези. Там от надвесените скали се стичаха тънки струйки чиста вода. Докато пълнехме шишетата,
ръцете ни мръзнеха. Бяхме минали и покрай още няколко други изворчета, но те се намираха на
опасни места или бяха пресъхнали, а преспите с вечен лед не бяха най-добрият вариант.
Успяхме да се приберем преди залеза. По-първите случиха подходящи светлосенки и се
похвалиха с добри снимки, но изоставащите случихме да зърнем симпатичен мармот, който
надничаше от дупката си, без да ни забележи. Благородно ни завидяха.
Молдовяну е разположен далеч на изток и един ден не е достатъчен за отиване и връщане до
него. Освен това наклоните са по-брутални и по-продължителни. Отново запъплихме по
серпентините към хребета. Този път откъм другата страна на езерото Бъля. Още в началото
прочетохме на една табела имената на загинали в едни по-ранни години туристи. Такива табели
щяхме да срещаме много по пътя си, за съжаление. А имаше и съвсем нови.
Езерата под връх Капра с меките си поляни и паметника на алпинистите бяха идеални за кратка
почивка. Но все още беше влажно и не се застояхме много. Поздравихме се с къмпингуващите и
продължихме напред. Често се разминавахме с други хора и стада с овце и техните четириноги
пазачи. Тук-там дребни храсти ни даряваха с плодовете си, дори открихме и няколко ситни горски
печурки. Боби носеше спрей против мечки, но не му се отдаде случай да го използва, за наша най-
голяма радост.

След едно спускане с повече опорни точки, дадохме почивка на търнящите ни крака до брега на
езерото Поду Гюргюлю (ако го изписвам правилно). Място с марсиански пейзаж, където гръм беше
изпепелил дървения заслон. Не се отклонихме да търсим извор (тук му казват Izvor), но няколко
стотин метра след него случихме на бистър и студен поток.
При отклонението за хижа Подрагу само надникнахме отвисоко, без да се поддаваме на
изкушението и засилихме крачката. Пътеката нататък стана с една идея по-приятна, дори вече
виждахме върха, но се наложи да заобиколим доста дерета, докато стигнем подножието му. Най-
накрая се добрахме и отново стана интересно. Тези последни 500 метра ги качвахме почти час –
толкова беше стръмно. И то само до предния връх Виштеа Маре, също красив, но, за негово
съжаление, по-нисък. Оттам, по ръба, почти същото разстояние ни отне има-няма 15 минути с
почивките за възхищение.
Този връх не трябва да се изкачва в лошо време – огромната му пирамида е изложена на всички
възможни бедствия! На километри под него и край него е дива пустош, ако не броим малкото
заслонче от задната му страна, едно езеро и рекичката, която толкова дълго заобикаляхме. Но ние
имахме късмет с времето и го запомнихме с най-добри чувства. Един младеж от Чехия ни направи
обща снимка. Беше толкова приятно и красиво! За жалост, мигът не спря, а минутите летяха и се
натрупваха във вид на закъснение. По тази причина, по-бързоходните затърчаха към хижата, за да
потвърдят нощувката и да поръчат вечерята. Малко преди да стигнем и ние, се заговорихме с двете
момичета, които бяхме срещнали по-рано през деня. Те пиеха чай пред палатката си край езерото и се
готвеха за спокойна нощ, насаме със звездите.
Много усилия са вложили строителите на хижа Подрагу, не е лесна и поддръжката ú.
Гостоприемните домакини ни предложиха всичко необходимо, а ние не искахме много. Аз имах сили
колкото да се кача до кревата на втория етаж, дори храната ми остана (тристепенно меню на 2100
метра височина, при това вкусно, не се среща често). 2010 – това беше най-ниската точка от
маршрута ни през целия ден, а километрите излязоха над двадесет. Часовете? Повечко от
предвиденото! Но пък групата се прибра стегнато и без произшествия.
През годините ми се е случвало да имам неприятни взаимоотношения с румънци, но на съвсем
различни места и в никакъв случай тук, в планината.
Нашият последен ден сред природата. Чувствах се необичайно отпочинал, но се зарадвах на
идеята да съкратим маршрута. Виктор намери начин и се получи добре, защото на някои хора беше
започнало да става трудно. Трябваше да минем косо, по едно по-пряко трасе, макар пак да редяхме
синусоиди – все така стръмни, но по-кратки и сред повече зеленина. Вече започвахме да се
опознаваме и да усещаме крачките на другите, затова и вървежът ни стана еднакъв и по-лесен.
Тук си взехме и най-сладката почивка – край тихо ромолящо поточе, над ледниково езеро, в
приятна хладина и с чудесен изглед към долината. Където самотна коза и ранобудни птички ни
правеха компания.
Пресякохме познатата от вчера пътека при стоманените въжета и скалната дупка. Боби се
престраши и се промуши през нея. Премина и доказа, че е праведен. Момче и момиче водеха
породисто спасително куче. Разрешиха ми да го погаля. Виктор сякаш познаваше езика на мармотите.
Подсвирна им нещо и само след минута двама храбреци изскочиха от дупките си, показаха ни
игривия си танц, а гласчетата им закънтяха като ксилофон на горски вълшебник.
Оттук вече се виждаше асфалтовият път и се разбрахме да се чакаме при него. Слизахме
неочаквано дълго, защото окомерът малко ни подведе, но ние не бързахме чак толкова. Искаше ни се
всяка една минута удължен престой тук, да стане час.

Виктор ни пресрещна при мостчето на реката. Малко хигиена, шоколадче и всичко беше наред.
Кратка спирка при водопада и сергиите, после отново през тунела, сбогом на хотелчетата и хайде по
шеметните серпентини надолу към Бран, Брашов и Синая…

Динко Димитров

08.2024-20.01.2025