Сгушено в хълмовете на Стара планина, Старо Стефаново е едно от малкото български селца, съхранили възрожденския си дух. Каменните дувари, дървените чардаци и калдъръмените улици го превръщат в истински жив музей под открито небе.
Разположено на 27 км югоизточно от Ловеч, селото има дълбоки исторически корени, които
започват от епохата на траките. Първите писмени извори обаче, данъчните регистри свързани с него, са от началото на 16 век, т.е. Османската епоха.
Тогава Старо Стефаново е споменато под името „Вратца“ и има специален статут („войнуганско село“), който свидетелства, че местните жители са били на служба в османската армия и са се ползвали с определени данъчни облаги. Името на селото е свързано с тракийската дума „Вратица“, което означава „крепостта при извора“ – подсказвайки, че то е било разположено до защитено място, образувано от естествени географски особености.
Съществува и друго тълкование, в което се смята, че тесният пролом, наподобяващ огромна врата, образуван от Врачанската река, е дал името на древното селище.
През 19-ти век, в условията на Възраждането, тук започват да се изграждат важни институции като например първото килийно училище. Построени са училищна сграда и читалище,
които бележат просветителския подем в региона.
Тук е действал таен революционен комитет, основан от Васил Левски, а от местната общност е изгряла и личността на Иванаки Йонков-Кюркчията – ръководител на Велчовата завера. След Освобождението и особено през следвоенния период, селото е преименувано. През 1949 г. то е наречено Стефаново в чест на антифашистa Стефан Маринов Пашев – символ на борбата за свобода.
Старото Стефаново е обявено за архитектурен резерват още през 1982 г. и пази над 90 паметника на културата, сред които са уникалните „дедови къщи“ със запазени декоративни стенописи (наречени „алафранги“). Най-голямата къща пък е наречена „Плевнята“, тъй като някога е имала таково предназначение. Тя е залепена и вкопана директно в склона, а някои от стените й са каменни, дори и тези в баните. Това не само е интересно като вътрешно оформление, но и чисто функционално запазва повече хлад през лятото и повече топлина през зимата.
В наши дни половината от къщите на селото са реставрирани, а другата част са стари и абсолютно автентични, което създава доста контрасти когато човек се разхожда по улиците. Има и някои чисто нови, но построени в стар стил заради изискванията на архитектурния резерват. Повечето обитаеми сгради се ползват предимно като вили, т.е. постоянно живеещите в Старо Стефаново хора са малко на брой, едва 132 души.
Днес селото се състои от три махали: „Горни край“, „Център“ и „Долни край“. Основният поминък на местното население включва животновъдство и земеделие. През последните години, жителите се стараят да развиват и селски туризъм.
Старо Стефаново привлича както любители на историята, така и творци, търсещи вдъхновение в неговата автентичност. То е емблема за българското кино, тук е живата история на киното. От 1963 г. до 2017 г. са снимани над 14 български филма.
През 1963-та година тук Мартин Сливка снима „История на влакното“. През 1882 г. се завъртат лентите на „Юдино желязо“, „Панчо и таласъмите“ с Пепа Николова, „Кладенецът“, „Антракт“, след това „Хайка за вълци“, „Отвъд чертата“ и „Хайка за вълци“.
Емблематична за Старо Стефаново е църквата „Рождество на Пресвета Богородица“, построена в периода 1880-1882 г. Тя е дело на Уста Генчо Кънев от Трявна – един от най-големите майстори на българското възрожденско строителство и ученик на Кольо Фичето. Инициативата за градежа на храма датира още от далечната 1864 г., когато е издействан специален султански ферман, позволяващ строителството му да започне. През 1873 г. ловчанският митрополит Дионисий лично положил основния камък в средата на селото. Средствата за църквата са изцяло от дарения на местните жители. Иконостасът е изографисан от дебърския художник Руселим Дичев от с.Тресонче, преселил се да живее в селото. Църквата представлява интерес с оригиналната си възрожденска архитектура и иконопис от втората половина на XIX век. Освещаването на храма е било през 1891 г. Средствата за изографисването на иконите също са дарени от местното население.
Храмът е от т. нар. „бели църкви“, при които сводовете не са изписани. Храмът сам по себе си е своеобразен архитектурен шедьовър в църковното строителство от XIX в. с голям купол и камбанария. През 1978 г. църквата е обявена за паметник на културата.
В селото има и няколко природни забележителности като Стария дъб и водопадът „Панчова стена“. Старият Дъб е на над 1300 години. Заради дълголетието му много от посетителите са палили свещи около него за благополучие, което предизвикало пожар и почти цялото дърво е изгоряло. В момента може да се види само обгорелия му дънер, приютен под малкия параклис, посветен на „Св. Троица“. От него се разкрива неповторима природна гледка към хълмовете.
Водопадът е извън Старо Стефаново в югоизточна посока в местността Пенчова стена. Каскадата е малка, но много красива. Реката, както и всичките притоци наоколо са със смесено дъждовно-снежно подхранване, затова най-подходящият период за посещение на местността е през пролетта или началото на лятото.
Въпреки, че времето тук тече бавно, Старо Стефаново не е забравено. Туристи и пътешественици все по-често се отбиват, за да се потопят в атмосферата на миналото, далеч от шума на града.
