Това разказче се включи последно в книгата. Тя вече се подготвяше за печат, когато то се роди,
но ние му дадохме път и то ще се радва на нашата подкрепа. Другите след него нека не се отказват –
и за тях ще се намери време и място.
Юнското утро ни посрещна с усмихнати шест градуса. Докато извъртим по завоите над
Кърнаре, те вече станаха 17. А беше едва 7 часа сутринта. Оставихме Калината да пази прохода и с
Иван нарамихме раниците в западна посока.
Не е по силите ми да се справя с огромното разстояние на похода „Ком – Емине“, затова
започнах да го преминавам на части: Ком, Тодорини кукли, Етрополска баба, Ботев, Триглав,
Чумерна… В идващите три дни щях да дишам въздуха на Троянския Балкан.
Отсега казвам, че преходът в хубав летен ден е приятно натоварващ, без големи изкачвания и
допустим за по-нетренирани и деца, но съвсем не е безопасен, особено в някои от техничните
участъци.
След Изгорената гора, Иван изкачи напряко, по металните жалони, облото било на Падалото.
Неразумни люде с бръмчащи машини бяха изровили грубо склона му. В опит да даде шанс на
природата да се възстанови, някой беше оградил нараненото място. Аз го заобиколих по
романтичната лятна пътека отдясно. Тя се изпъваше насред клековете и хвойните, на места биваше
минирана от кравешки и конски вещества, но пък ме дари с такава неповторима панорамна гледка,
че охотно възприех всичките ú особености. Злият дол, Дългия и Средния крачол се падаха отляво на
върха и не проявиха интерес към моите вълнения. Тяхна си работа.
Срещнахме се при паметника на загиналите летци. Оттук започна масивът на Козята стена и
веднага стана страшно – стръмно отляво и отвесно вдясно, с прохладен, но поривист вятър, който
ни сплиташе крачките. Все пак, той ни даряваше с прохлада и компромисът беше налице. Не се
поддадохме на рискованото изкушение да търсим еделвайси, и правилно, защото по-късно хижарят
ни обясни, че още било рано за тях. Рано беше и за ягодите, които цъфтяха навсякъде. Колкото до
боровинките и малините, те изобщо нямаха намерение да се изявяват.
Внимавахме и когато преминавахме по опънатите осигурителни въжета. Добре, че ги имаше!
И колко е трудно да мисли човек за сигурността си, когато е обграден с толкова много красота!
Съхранена и докосвана единствено от няколкото кончета в подножието на върха и стадо крави в
началото на маршрута. Причудливите форми на близките скали сравнявахме с декори на
фантастичен филм, по-далечните природни форми ни подканваха да летим, макар и само в мечтите
си. Цветният килим, по който стъпвахме, щедро ни даряваше с пъстротата и аромата си. Милиони
пчели и насекоми сбираха от нектара му, без да се интересуват от натрапници като нас. Мащерка,
планински крем, киселец, пробуждащият се жълт кантарион, още будния тук-там кукуряк и
останалите нам незнайни миньончета се надпреварваха за тяхното ухажване. Любимите ми калинки
също населяваха това, пълно с енергия, райско кътче.
Спуснахме се до Червената локва – и на други места съм срещал подобни – нито езеро, нито
резервоар, дори не разбрах дали са естествени, но успяват да съхранят и в най-знойното лято
живителна влага за пасящите наблизо животинки. Тя изглеждаше неестествено на това място, но
беше добър ориентир и го правеше още по-интересно.
Последва единственото по-сериозно изкачване и с него се заредиха върхове с причудливи
имена: Боба или Баба, Коли кон, Кучето, Котето… До един бяха красиви, но малко ги пообърках кой
кой е. А пътеката все така неумолимо ни водеше към х. Козя стена, която изглеждаше още по-
невероятно от околния пейзаж – изградена е на единствения по-зáветен склон (тук поляни няма),
2
където не падат лавини и намира питейна вода на десетки метри под нея. Цели три етажа камък и
дърво, с почти всичките му удобства, носени на гръб и строена от съмишленици. Природата също
ни впечатли с необичайните за тази височина орехови и бъзови дървета.
Когато пристигнахме, ни настаниха в самостоятелна стая, похапнахме, от каквото ни
предложиха, сменихме натежалите от пот дрехи и с поолекнали раници, далеч преди обед,
продължихме към х. Ехо. Телефонът на няколко пъти изписука, колкото да се намеси в разговора ни,
но не допусна хората от долната Земя да смущават безгрижната ни самота.
Докато си възвръщахме дишането, отнякъде изскочи забързан сърбин на прилична възраст и
попита хижаря за студено кафе. Похвали се с изминалия дотук от него голям преход и ни почерпи от
неговата ракия – сливовица с аромат на хвойна. Беше мека и приятна, но омайно размекваше
краката и затова приключихме набързо запознанството.
Тръгнахме с ефирната нагласа за лесен преход. Красив и разнообразен – да, но се оказа съвсем
различен. Напред се налагаше да преминаваме през сипеи, да заобикаляме масивни скални зъбери,
да се провираме пред гъсти гори и високи папрати. Но така редувахме слънчевия огън с дълбоката
сянка и километрите губеха своето значение. Редуваха се изкачвания и спускания, които, макар и
краткотрайни, отнемаха от силите и водата в бутилките свърши скоропостижно. Единствено
изкривените от стихиите дървета и паметните плочи разваляха радостното усещане и ни подсещаха,
че днес късметът е с нас и планината иска да ни допусне до себе си. Подбрахме единствено
възможните крачки и не искахме да си представим какво се случва по тези места, когато природата
се разсърди.
Два черни гарвана владееха висините, но не успяваха да смутят енергичния хор на останалите
пернати. Упорита кукувица ни подканяше да броим годините, а един кафяв слепок едва се
различаваше в сянката на крайпътния храсталак. Понякога, нещо пробягваше в храстите, преди още
да го забележим. Хвойните и клековете украсяваха склоновете в зелено. Жълтите цветове
преобладаваха и грееха като ситни перлички под нажеженото слънце. Само гъбите се бяха
изпокрили като партизани вдън земя, може би чакаха своя живителен дъжд.
Някъде дълбоко в долините под нас животът течеше по други закони и измерения, които в този
час за нас изглеждаха толкова далечни и несъвместими. Задминахме няколко младежи, които
отдавна бяха готови за чудната вечер, която им предстои, но ги чакаше още дълъг път до нейното
гостоприемство.
Хижа Ехо се откри вдясно зад една каменна порта в местността Желязната врата. Хижарят
беше слязъл в долината за продукти, но ни посрещнаха две усмихнати германки с перфектен
английски, по-добър от този на поданиците на Чичо Сам* и чърчилоподобните островяни*.
Попаднахме в друг свят – резерватът Царичина с достолепните си гори и непристъпни дебри се
спотайваше в краката ни, пълен с опасности. Заобиколен амфитеатрално и закрилян от снажните
гиганти Черната могила, Вежен, Каменица, Юмрука и Кавладан, той не се интересуваше от нашите
мимолетни вълнения и тихо пазеше вековните си тайни. Но, като космическа черна дупка,
засмукваше погледите ни и ги теглеше в пропастта.
Запалихме по свещичка в малкия скален параклис, където едно мишле побърза да се скрие от
нас. Запознахме се отблизо с извисилия се на север, обрулен самотник Кавладан и напълнихме с
вода празните шишета. Аз изпуших една светотатствена цигара. Правя това рядко, единствено в
случаите на върховна наслада от срещата ми с Прекрасното.
Но умората вече натичаше в краката ни, а следобедът се разбърза да освободи място на
вечерта и учтиво ни подкани да си ходим. Нарочно бавехме крачките, но успяхме да се приберем по
3
прилично време в х. Козя стена с надеждата да съберем необходимите сили за следващия ден и
новите неизвесности, които нямаше как да ни отминат.
* * *
Наспах се удобно и с първата дневна светлина бях вече накрак. Не бях много гладен, но не се
отказах от парче невероятна домашна торта с ягодово сладко. Придружих я с билково чайче и кафе.
Раницата ми се видя тежка в разразилата се жега, но вятърът, този волен хулиган, днес беше на наша
страна. Щяхме да пропътуваме обратния път до Беклемето, да повторим изживяното и да търсим
пропуснатото от предния ден.
Коловете на зимната пътека и табелите бяха нови и даваха необходимата информация.
Единствено на разклонението за Христо Даново, където ни предупреждаваха да следваме червената
маркировка, такава не видяхме. Бяха вложени усилия и средства за да се направи по-трудното, а не
беше се намерил доброволец, който да мине с четката и боята и да опресни ориентировъчните
знаци.
Краката ме слушаха и с учудваща лекота преминахме разстоянието. С единствената разлика,
че заобиколихме отвесите на Козя стена по по-безопасния обиколен маршрут.
Поздравихме се с дядото-пастир и неговите кучета. Огромното бяло ни залая, но послуша
господаря си, кротна се и ни пропусна да преминем невредими, а другото, шарен дребосък, беше
зает да мениджира стадото и се справяше отлично. Неговите подопечни от непозната нам порода,
черпеха сила от алпийската трева и понякога я „минираха“ с екологичен отпадък. Всички те бяха до
една хубавици, с жълти номерирани обички на ушите и без никаква нотка тревожност в големите
влажни очи.
Разминахме се и със семейна двойка, чиито пътешествие тъкмо започваше. Нетърпеливото
очакване в очите им показваше, че идват за първи път.
Отново при колата, оставихме излишното и я преместихме на съседния паркинг – този точно
под Арката на Свободата*. Оттам насетне редувахме новия път с маркираната пътека, които се
увиваха един-друг като змии в любовен период чак до х. Дерменка.
Без резки изкачвания и спускания, неусетно отхвърляхме километрите и трупахме дестинация.
Релефът основно се промени и сега сякаш ходехме насред обширно поле. Но на значителна
височина, без никаква защита от снеговете, ветровете, гръмотевиците и слънцето. Измамно приятно
в безоблачен ден и респектиращо в надписите на паметните плочи. Където ситуацията се променя за
секунди и дори подготвените туристи не са предпазени от неприятности. Но днес планината ни се
показа най-приветливата си страна.
В тази част също има върхове. Равни и заоблени, те понякога внезапно завършваха със скални
отвеси, затова бяхме внимателни през цялото пътуване. Имената им също звучаха изненадващо:
Жални, Лепенят, Локвата, Гьоловете. И всяко си носи своята история. Дерменкая, например идва от
старите думи за воденица и камък.
Изпървом пресякохме древния римски път Виа Траяна. Благодарение на правилната си
планировка и изпълнение, той и в модерните ни времена би могъл да се използва, въпреки че едва
ли би преодолял съвременните норми. С поставянето на различни заграждения и предупредителни
табели, служителите от Национален парк „Централен Балкан“ са направили опит да пресекат
варварските прояви на шепа малоумни бабаити, които с проходимите си машини са нанесли не
малко щети на природата. Въпросът ми е, защо чак сега някой се е присетил за този проблем?
Самият път до хижата също е наранил сериозно повърхността на земята с канавките и
подравняванията си, но е забранен за ползване, уж за запазване на природата.
4
Някъде при отклонението за х. Чучул, Иван видя малко теленце с още неоткъсната пъпна връв
и показа на пастира къде да го търси. Човекът много се зарадва. Заслон „Орлово гнездо“ ни
посрещна чист и спретнат, но пуст. Поредният стопанин беше напуснал това архитектурно бижу.
Явно, освен вкусната вода, прекрасната гледка към Средна гора и Розовата долина и голия
ентусиазъм е нужно и още нещо.
Запознахме се с Георги – местен пастир, който се оказа добър събеседник и не беше
безразличен към неуредиците в неговия занаят. Искаше ни се да останем по-дълго на това вълшебно
място, но откъм Розино се насъбираха черни облаци и все по-често се дочуваха гръмовни звуци.
Трябваше да побързаме.
Пряката пътека към х. Пешова мъка ни дари с красиви скални форми, омайни треви, приятно
жужене и многогласни птичи песни, които идваха откъм близката букова гора. Заобикаляхме снагата
на връх Карталкая (скала на лешоядите). Под нея, непристъпната урва на Джафар дере
впечатляваше окото с канарите си, застинали в невероятни форми, а оцелелите от сечта дървета
правеха въздуха гъст и прохладен.
Дядо Пешо на времето, подпомогнат от местното предприятие (как звучи само – село с
индустрия!) с много мъка изградил хижата доколкото могъл, а днес и на мен ми мъчно, че няма кой
да я върне към живот.
Иван беше сменил маратонките с някаква странна модерна недомислица. Поради това всяко
камъче му стана приятел и всяко клечка – съмишленик. Вероятно това е била и основната причина,
която го караше да предпочита стръмните, но меки пътеки, пред твърдите камъни по равния път. И
добре че онази укойница-каменарка в края на маршрута не го удостои с внимание!
Телефоните отново бяха сърдити и мълчаха, за наше щастие. Дъждът все пак пусна няколко
капки, но вече на влизане в хижата и побърза де се скрие, завличайки облаците със себе си.
Още от вратата на х. Дерменка ни посрещна котката Цонка и побърза да ни обяви преданост.
Попаднахме на следите на нашия сърбин. Той беше нощувал тук и рано-рано тази сутрин беше
отпътувал към изгрева. Отказахме се да го гоним повече. В ранната привечер се появиха две
девойчета, отново германки. Хижарят Пенчо, с неговия италиански, се видя в затруднение, но Иван
се притече на помощ. И както обича да казва моят приятел Анатоли: стана интересно.
Запознахме се и с група служители в парка. Подготвяха се за посещението на видни чужденци,
на които щели да показват уникалните ни гори. Че те там нямат ли си еврозеленикакви разбирачи и
екочервеи за ядене, та ще идват да ни казват що е то гора букова и как да си подреждаме жълъдите в
нея!?
Пак тук му е мястото да запитам защо напоследък така агресивно се изолира човекът (за
бракониерите не става дума) от Природата? Нима той не е бил хиляди години част от нея? Бих искал
разговор, а не наизустени декларации.
След горещата баня, седнахме да изпием по един горски чай на каменната тераса пред хижата.
Величествената Амбарица (Васил Левски) се извисяваше като огромен киноекран пред нас и ни
показваше резервата „Стенето“ в цялата му прелест. Оттук започваше пътя си Черни Осъм и
събираше водите си от вековните букови гори. Провираше се през каньони и пръскаше водопади, а в
скалите му гнездяха защитени птици. Ливадите над него хранеха безброй питомни и диви животни.
Стотици лястовички изпълниха вечерното небе и в неспирната си игра събираха мушички. А някога,
много отдавна, зад Липеновата рътлина, легендарният Крали Марко с един удар на меча си отсякъл
отвор в камъка и спасил три синджира роби. Дочухме разкази за тайни пещери и скритото в тях
хайдушко имане. И за увлечените в издирването му иманяри. Поне за 12 се говори, че също са
потънали в тайнство и вече издирват и тях.
5
Така дочакахме вечерята и след кратка раздумка с няколко нови приятели, заплувахме с
лодката на днешните спомени…
19.06.2025
П.П. Не се стърпях и си направих вечерна разходка до близкото връхче (с един метър по-ниско
от Чумерна) с името Келкая (плешивата скала) в южна посока. Не за да търся покритие на телефона,
а ме привлякоха скалите му. Опитах се да открия дали имат връзка с далечните ни прадеди – траките
и накъде залязва слънцето. За жалост, бяха ронливи, едрозърнести и дори да е имало, то те са се
заличили с времето. Но странната им подредба и местоположението им допускаха такава
възможност, която вероятно нямах очите да разгадая.
Затова пък, ярко оранжев сръндак пробяга в далечината, а тъмносив дългоушко ми даде две
секунди, за да извадя камерата и си отиде на подскоци, още преди да успея да реагирам. Кафява, по-
едра от гълъб, птица изхвърча подплашена от съседните храсти, но страхът май беше повече за мен.
Динко Димитров
