Ние сме тези, които слушахме „Детелини“ и „Ако си дал“ на стари касетофони, докато събирахме мечти в сърцата си.
Ние сме тези, чиито майки викаха от балкона, а гласовете им се носеха като ехо из квартала.
Ние сме тези, които пишеха писма на хартия, запечатваха ги с надежда и чакаха с трепет отговора.
Ние сме тези, чиито приятели не бяха в списък с контакти, а просто звъняха на вратата и казваха: „Излизаш ли?“
Ние сме тези, които не търсеха игри в телефоните, а ги измисляха сами – с фунийки, стражари и апаши, с белези, останали като спомени по коленете.
Ние сме тези, които гледахме „Ну, погоди!“ на старите телевизори и вярвахме, че вълкът все някога ще хване зайчето.
Ние сме тези, които израснаха сред бурните 90-те, но въпреки всичко – с детство, изпълнено със светлина.
Ние сме тези, които палеха огньове и прескачаха пламъците, без страх, че ще се изгорят.
Ние сме тези, които превъртаха касетите с молив и знаеха, че музиката е ценност, а не фон.
Ние сме тези, които пекоха картофи на жарава и знаеха вкуса на истинското.
Ние сме тези, които вечер се губеха в фигурите на ковьора и си представяха далечни светове.
Нашето детство не беше улеснено от технологии, но беше истинско – шумно, безгрижно, пълно с приключения. И точно затова никога няма да го забравим.
Вили Иванова
