Отдавна не бях правил зимен преход и затова с радост приех поканата на Балканците от Ботевград за предколедно приключение из тяхната Било планина. Стегнах багажа, както винаги няколко дни по-рано, и зачаках… зимата.
Не знам къде се беше запиляла, милата, но при вида на цъфналите ягоди, кукуряци, върби и минзухари, не изглеждаше да е много загрижена за нас. Явно и тя беше забегнала в странство и ни беше изоставила насред двуцифрените градуси и глобалната инфлация.
Все пак, в деня на тръгването, лек скрежец се белееше по неизметените нападали листа на улицата, четири пресечки по-нагоре, където едва бях успял да намеря място за паркиране предната вечер.
Метнах се на колата, отбих се да взема Иван и с чиста съвест напуснахме оранжевата смрад, натегнала над двумилионната ни столица. От години не бълват вече коминчетата на металургическия комбинат, но безогледното строителство, некултурните обитатели и кметуващите ароганти изпратиха красивия спомен за любимия ми град в епохата на динозаврите.
- § §
Ботевградската котловина ни посрещна, потънала в бяло. Тукашната мъгла притулваше града, който бавно подхващаше часовете на новия ден. Приятно за гледане, но не и за дишане. По тази причина, изместихме срещата с групата на Андрей в местността Зелин – там, откъдето започва планинската пътека. Правилно решение, а такива щяха да последват още няколко. Така щяхме да спестим и около час ходене по асфалта, което не от любимите ми упражнения.
Поздравихме се набързо, сякаш сме стари познати, а имаше и други гости като нас – от цели пет града. Веднага усетих, че повечето от хората се познават добре, и най-вече си знаеха крачките. Неусетно дръпнаха напред, без да спират разговорите, с кратки и навременни почивки. В могъщата букова гора се вървеше лесно, въпреки стръмния склон. Не беше разкаляно, а коларският път упорито отказваше завоите, обграден от спокойствие и тишина. Короните на дърветата се сплитаха в гъста паяжина и не пропускаха нито слънце, нито облаци – само нас и покритието на джобните телефони. Тук-там се усмихваше по някоя закъсняла сърнела или рижика. Птичките също се бяха раздвижили и се обаждаха, макар и плахо.
Движех се с прилично изоставане и следвах жълтата маркировка. Нямаше как да се изгубя, защото огромни, колкото детски ски и с форма на стрелка табели с надпис „Рудината“, бяха щедро боядисани и заковани почти на всяко дърво. Правени от неизвестни доброволци, те така здраво се държаха за стволовете, че оставаха закрепени там, дори и след падането на дървото. До водохващането вече се бях освободил от якето и пуловера – сутрешният хлад отстъпи пред задъханата топлина.
Минути по-късно се събрахме на билото, по което друг път идваше откъм магистралата. Тук ни застигнаха и последните участници в похода. Те бяха тръгнали пеш от града, но умората не им личеше и водеха двама малчугани, които гордо припкаха като жребчета пред тях. Андрей ме увери, че трудното напред било малко. Така излезе, но няколко пъти по „малко“, разтеглено в далечината, си беше пак толкова, колкото изкаченото дотук.
Но ходенето стана по-интересно. Вече се откриваха гледки в различни посоки: виждахме забързания трафик на Витиня и Стара планина зад него, единствено мъглата откъм север разваляше пълното удоволствие. Сприятелих се с кучето Тара, чийто водач честичко правеше фотопаузи, а това ми даваше поводи за кратки почивки. Вероника, от своя страна, реши че е дошло време за фотосесия и показа уменията си на модел. А аз за пореден път се запитах, защо все още някои хора не ми вярват, че в гората се случват чудеса и че всички вълшебства, описани в приказките, са верни.
Слънцето разчесваше замръзналите поляни и тревата се развесели. Далеч на изток изплуваха Мургана и Свищи плаз. Показа се и покривът на хижа Рудината.
За нея направихме малко отклонение вдясно. Оказа се отключена и ни посрещна с разпален до жарава огън. Всяка мисъл за умора отлетя с пушека, носещ аромата на горящите сухи клони. Миг, който не се купува с пари и който го няма дори в менютата на най-скъпите ресторанти!
Усещах, че хижата е имала и по-добри дни, но можех само да си представя какви паметни събития са се случвали тук в едни не чак толкова далечни години. Под огромното звездно небе, между залеза и изгрева, когато тишината или песента лекуват с пълната си мощ. Или денем, сред дъхавите билки и кротко пасящите диви обитатели, когато времето спира, а вятърът нашепва хилядолетни истории.
- § §
Етрополската група, начело с ветерана Цанко, ни беше изпреварила и се стягаше да продължи. До крайната точка – хижа Старопланинец щяхме да се движим по едни следи. Реших да спечеля дистанция, хапнах светотатствено набързо сандвича си (колко вкусен ми се видя само!) и побързах да ги последвам. На север, после на североизток, по рида Зелин, право към местността Морето.
На 1200 метра над нивото на световния океан, ботевградчани си имат „море“. Една поляна, насред гъстата гора, с две пейки и коларски кръстопът. Нищо морско не видях, но щом го е рекъл народът, трябва да му се вярва.
Следващия половин час отделихме на първенеца Маняков (Манеков) камък. Останах в догадки относно произхода на името му, но всичко с времето си. Минава се по отрупана с цветя планинска ливада, огряна от слънцето. Лекият наклон ни изведе до едни скалички, полускрити в разредения шубрак. Приятно място с пленяваща гледка.
Слезли отново на пътя, попаднахме на импровизирана чешма с ледена вода. Дори незнаен шегобиец си беше направил труда да домъкне дотук и да инсталира… вана за къпане. Горският ще да е – по европейска програма, за подобряване условията на труд.
Оттук насетне следваше дълго плавно спускане – колкото половината маршрут. Почти без отклонения, от заветната страна на билото, с просторен поглед на юг. Вече ни водеше червената маркировка. Сменяхме темите и неусетно стопявахме разстоянието. Напред бързаха единствено Иван и Игнат, увлечени в спорове за парапланеризма и атмосферните турбуленции. Но и те ни изчакваха, щом ни изгубеха от погледа си.
Истории-легенди стигаха до ушите ми. Като тази за местния юнак, който загубил ума и дума след неравно противоборство с половинката си, и хванал гората. Случило се в дъждовен период и му се изгубили дирите. Тръгнал без храна и дрехи, направо през баирите, накъдето му видят очите. Цялото село го търсило безуспешно, а термовизионните камери на полицаите засекли единствено как мечка с двете си мечета пие вода в недалечния поток. Не разказал нищо, когато го открили след седмица, възстановил се бързо и сега гледал по-възвишено на дреболиите от живота.
Безогледно изсечената вековна гора и ударените от гръмотевиците пощадени дървета прехвърлиха хода на мислите ми в друга посока. Никак не е безопасна тази планина. Проточила тясното си било на 20 километра, подпряла го с изправените си склонове, тя не се крие зад Балкана, а се перчи на бурите и дирижира марша на мъглите. Скритите в недрата ú руди предизвикват небесните сили в неравен двубой. С труд лекува нанесените ú от човека рани, но няма да забрави да му отмъсти. Така, както в Рила, сто години по-рано, пролетният порой беше отнесъл къщите на пришълците-черкези, изсекли гората, за да ги построят. И не се поддава на опитомяване, затова при нея оцеляват само тези, които могат правилно и навреме да разчетат сигналите ú.
Пътят ни продължаваше далеч напред и щеше да ни дойде много заобиколно. Затова, се зарадвахме, когато най-неочаквано открихме неотбелязана на картата пътека. Зелена стрелка ни подканяше да свием остро вдясно в стръмната хлъзгавица на поредното сечище. По-късно щяхме да разберем, че двете пътеки накрая се събират в едно кално подобие на път, по скоро канал. Но нямахме друг избор, защото само той водеше до хижата. За по-сигурно, решихме да изчакаме останалите от групата, които скоро се присъединиха към нас.
- § §
И в модерните времена можело да се живее добре. Топла вода и парно, с току-що приготвена вечеря и нещо за подкрепа на душата в достатъчни количества, след 7-8 часа усилия – къде ти такива благинки в миналото.
Почти съм сигурен, че когато слънцето поизправи малко ъгъла си над нашите ширини, отново ще дойда по тези места. Вероятно с кошничка за гъби, стига лятото да не забегне и то някъде в странство.
Динко Димитров
20.12.2025 – 06.02.2026
