Вярно е, че мечките се страхуват повече от хората, но е за предпочитане да не проверяваме
доколко това е вярно. Обичам планината с всичките ú обитатели, тревички, ручейчета, скали,
снегове и гръмотевици, но някак си съм свикнал да е по-питомна.
В днешните недоразбрани времена позеленелите рекетьори наплодиха несъразмерно някои
видове, а боровинковите терористи изпотъпкаха храната им, затова за животинките не остана
достатъчно място във все по-оредяващата гора. Така недохранените и недоспали природни
създания напуснаха тихите си леговища и с цялата си дружелюбност се заразхождаха по любимите
ми маркирани пътеки.
Връх Голяма Сюткя (или Сютка, Сута, Воден…) е един от голямата Троица – първенецът на
западните Родопи, заедно с великаните Мусала и Вихрен, оформя енергиен триъгълник, пренасящ
тайните на миналото в бъдещето. В това кътче на Родината мистика, сказания и действителност
живеят в едно неподвластно на вековете цяло. Този, който е посещавал района на Трещеник, ще
разбере за какво идва дума.
Дълго се гласих за това пътуване по тези непознати места, но една стряскаща снимка от
Верила ме предупреди да не тръгвам сам. Затова се включих в първата възможна ОПГ
(организирана планинска група) и нетърпеливо зачаках заветната дата.
Утрото беше заредено с емоции и очаквания за приятни изненади. Рехавите облачета в
далечината не бързаха да се събудят, въпреки напористото слънце, а вятърът се беше запилял да
гони мъглите по чуждите земи. Прекрасно време за бягство от горещините и за преход към
висините!
На първата почивка при Виноградец, нашият водач Цецо сподели, че предната вечер е
прекалил малко с пропорциите и чувства лека неувереност, но две порции стриди и кило и
половина череши няма да провалят започнатото. С правилните напитки и внимателно дишане, той
отново влезе във форма и приключението ни продължи. След Ракитово удобният асфалтов път-
ветеран остро заизвива по стръмнините и скоро навлезе в царството на сенките и прохладата. С
наближаването на разклона за пещерата Лепеница, той загуби малко от здравината си, но въпреки
достолепната си възраст, не отстъпваше на повечето от модерните си събратя. А, когато и за него
стана трудно, прие да пази уморения ни микробус до нашето завръщане. Защото от Гараловия чарк
нагоре е проходимо само за тежките машини на дърволиквидаторите, пъргавите кончета и весели
оптимисти като нас.
Още с първите крачки осъзнахме колко прави са онези, които твърдят, че Родопите са
очарователни не толкова с прекрасните си гледки, колкото с чудните си ароматни гори.
Всевъзможни тревички търсеха и намираха светлина измежду могъщите стволове на вековните
дървета и изпускаха дъхави свежи послания, а малиновите храсти нетърпеливо чакаха реда си
подир нароилите се яркочервени ягоди. По-надолу бяхме подминали десетина паркирани
автомобила на берачи на гъби, но и тук пъстрееха тези малки хитреци – познати и непознати,
пъстри и различни. Водата от няколкото попътни изворчета беше уловена и се спускаше към
околните села, но въздуха, който дишахме пълнеше дробовете ни с живителна влага. Пернатите
песнопойци неспирно припяваха нежните си мелодии.
Нашият водач от своя страна ни захранваше с разкази за отминали събития и легенди, за
тайните на природата и за близките и далечни върхове, които оформят приказката, наречена Роден
край. За немирния палавник Дионис, за тракийските светилища, за отшелника, намерил пътя със
затворени очи и за загиналите войници през Балканската война, за местността Кабата, през която
минахме. Но ни показа и новите, все по-често срещани гъби-минералки, поникнали след
преминаването на немарливи туристи и горски работници…
2
Така неусетно жълтата маркировка ни отведе до една ръчно изрисувана табела, на стотина
метра от която Моминото изворче на тънка струйка изпускаше от цепката си в скалата
леденостудена вода. По-нагоре поляните ставаха по-големи, а наклонът отведнъж намаля. Нашата,
вече отесняла пътека, заобиколи няколко единични ели и спря пред кафяв дървен заслон. Зад него,
на метален пилон се издигаше българското знаме, а скромна беседка ни приюти за обяд. Ако не
беше избледнялата от бурите метална табела, нямаше да разберем, че сме достигнали върха –
далечният свят се криеше зад гъстата му растителност, а той се оказа равен и широк. Слънцето
печеше с пълни сили, но тукашните 18 градуса бяха за предпочитане пред 30-те в равнината.
След кратка почивка се поразходихме из района. На места клоните се разреждаха и можахме
да се порадваме на ледените преспи на могъщите Рила и Пирин, които упорито се съпротивляваха
на лятото и да потърсим силуетите на познати върхове. По-упоритите дори отидоха до
недалечната, но неподдържана вишка и бяха възнаградени с чудесна панорамна картина.
Хилядолетен римски път, идващ откъм Велинград се спускаше към Беглика. Облите му и
големи камъни вероятно возят по-гладко от чисто новите творения на вездесъщия съвременен
инженерен корифей, наречени магистрали. Но да му простим – човекът е работил с двете си ръце,
а не с ума си! Тръгнахме по него и му се порадвахме се, докато Цецо не ни отклони по известна
само на него пътека. Така и не разбрахме как от многото налични, той успява да намери вярната и
дори да ни предложи избор.
Отново хлътнахме в гората и щедро се прощавахме с трудно спечелената денивелация, когато
срещу нас се появи странна процесия: няколко души упорито бутаха велосипедите си по
изровената от пороите пътека, но защо единият от тях буташе два? След поредния завой отговорът
се появи сам – младо момиче сплиташе крачки и не успя дори да ни поздрави. А след още малко
друг юнак сърдито крачеше на зиг-заг и нямаше сили да повдигне дори погледа си. Колелото и
раничката му кротко си лежаха в прахта някъде по-надолу.
Когато стъпихме на коларския път, избрахме да продължим по него – щяхме да повървим
повече, но нямаше да е все така стръмно. Дори в един момент стана равно, но други вълнения
набраха сила. По изпръхналата подир сутрешния дъжд пръст личаха едри тежки стъпки с пет
остри нокъта. Те се изравняваха с други, подобни на кучешки, но определено не бяха оставени от
домашен любимец. А най-отпред се оформяха малките лапички на пухкаво тромаво симпатично
меченце, като от приказките. Явно бяхме стъпили на горската магистрала и, за наше щастие,
катаджиите бяха минали преди нас. В този случай колективният страх беше за предпочитане пред
индивидуалната смелост!
Вървенето беше приятно, въпреки задуха, който все повече се долавяше и постоянното
озъртане за приятелски срещи. Няколко гъбки-манатарки приятелски влязоха в раницата ми, а след
като подминах Дедовата чешма установих, че съм си забравил щеките. Не исках другите да ме
чакат и затова продължих напред. Натоварихме се на буса и на връщане спряхме да ги потърсим,
но тях вече ги нямаше.
Една ледена биричка с боб по велинградски успокоиха страстите и ги насочиха към нови
предизвикателства.
ДИНКО ДИМИТРОВ
04.07.2024
