Обещанията са затова за да се изпълняват, независимо от намеренията и условията. Дълги години поглеждах замечтано към Комовете – тяхната снежна шапка се забелязваше отдалеч чак до късна пролет. Наблюдавах ги от различни места, но никога не тръгвах към тях. До вчера, когато един внезапен порив не ни стовари с Иван и Радка на прохода Петрохан.
Юлската жега се усещаше и на тази височина, но в гъстата букова гора се вървеше приятно, въпреки стръмното начало. Асфалтовият път ни поведе към ретранслатора на връх Зелена глава и ни даряваше с тишина, узрели ягоди и разнообразие от билки. Червената маркировка водеше и други ентусиасти, срещите ни с които зачестиха. Следвахме трасето на популярния преход „Ком-Емине“. След като не мога да го премина отведнъж, ще се опитам да сторя това на части, надявам се, без да ставам герой от сапунен сериал. Днес поредният епизод ме водеше към началото му – отдавна невиждания връх Ком и неговите по-малки подгласници със същото име.
Под сянката на дърветата се чувствахме добре. Без прекомерни натоварвания, макар и леко еднообразно, увлечени в разговор, стопихме половината от разстоянието. Но при Клисурския извор алпийската част на планината се откри с цялата си прелест и изостри всичките ни усещания. Без повече сянка, с поредица от изкачвания и спускания, макар и не толкова плашещи, без вода и закрила от вятъра, на нас ни оставаше единствено да се радваме на дивата красота, която се разстилаше навсякъде около нас.
Зелено – това е най-точната дума, която описва околността. Зелено, тук-там изпъстрено с жълти, бели и лилави цветни точки във вид на цветя. И безброй пеперуди – принцесите на пърхащия и жужащ микросвят, който се трудеше неуморно в името на природната благодат. Оранжевите калинки бяха навсякъде. Тях съм свикнал да ги срещам на силно енергийни места. Може би затова не усещах никаква умора. Единствено тъмно-синият цвят липсваше, защото боровинките бяха фризирани със ситния гребен и малките им като мъниста плодове бяха обрани още почти неузрели.
Покрай чешмата бяха разпънати палатки и хората се приготвяха за приятна вечер под светлината на звездите. Дечица си играеха около тях и не личеше да се отегчават. Група мотоциклетисти смутиха въздуха с изгорелите си газове, но не бяха нахални и скоро забравихме за тях. Трима младежи затърчаха по зимната пътека към Мали Ком, но ние предпочетохме обиколния път. Той също ни измори, но ни предложи продължителна красива гледка към Витоша и Краището.
Почти неусетно достигнахме седловината между Мали и Средни Ком. Там пресякохме позабравения път, който някога е свързвал Берковица с Гинци. Точно там, където преди 40 години, в мъглата, бях гледал с други очи и търсех други неща. Но днес, в този момент, погледът ми сочеше към нереалната пирамида на същинския Ком, който се оказа невероятен красавец и ни приканваше да го посетим.
След три часа ходене, последните метри нямаше как да ни се опрат. Още повече, че върволицата от хора на всякаква възраст дефилираше непрестанно по тесния гребен към върха, а две самодиви си оразмеряваха клинчетата точно зад паметната плоча на Дядо Вазов. Не беше допустимо да показваме слабост пред такава избрана аудитория. Добре сторихме, че не предозирахме усилията, защото челото на върха се оказа тясно, а зад него следваше остро гмуркане по Берковската деленица. Вляво беше също така стръмно, а вдясно отвесът се задънваше в Големия самар и в гъстите гори над Берковица, стотици метри по-надолу.
Следобедната мараня замрежваше обзорната гледка, но все пак успяхме да различим силуетите на Миджур, Руй, Чепън, Тодорини кукли и Врачанските скали. Две едри грабливи птици прелетяха на почтително разстояние и продължиха на запад към рудниците на Сребърна глава. Натам продължава и зимната маркировка в търсене на безопасен път към низината. Ще го намери далеч в ниското, при Циганско поле. Загадъчно и малко познато място, което си позволихме само да разгледаме.
Докато се подготвяхме за обяд на малката масичка с двете пейки, сгушена в един изкоп откъм южната страна, моят приятел – вятърът се опита да открадне любимата туристическа шапка – най-верният ми спътник в пътешествията. Слава, Богу, повлече я към по-полегатата част, та успях да я хвана навреме! Сандвичите се оказаха по-вкусни от друг път, само черешите на Радка бяха леко ферментирали. Спокойно бих дочакал дългия залез на Слънцето, но не и днес, защото телефоните започваха да звънят упорито, водата се оказа недостатъчна, а тук вечерите са хладни и с тънките ни дрешки щеше да ни бъде студено.
Средният Ком е обрасъл с клекове и хвойни и не е особено гостоприемен. Въпреки това, е отпуснал една тясна пътечка към себе си за този, който реши да го посети. По-интересен се оказа Мали Ком. От тази страна го изкачихме лесно, но дългото и остро спускане понатовари колената и обувките на Иван. Модерни и маркови, но неудобни – едното за сметка на другото, с потърпевш е този, който ги е купил. Скалите на върха заемаха причудливи форми, а в сенките им се криеха неясни послания. Пътеката се изгуби за кратко в зелената възглавница от растителност, но в ясно време като днешното, това не ни създаде проблеми. Обърнахме се да си вземем сбогом с обещания за нови срещи и побързахме да догоним остатъка от деня.
Динко Димитров
13.07.2025
Динко Димитров
13.07.2025
