Поглед от Централна Европа
Победата му е особено значима както заради мащаба си, така и заради историческия и политически контекст
Стефано Ахоке
Вече може със сигурност да се каже, че Румен Радев е една от определящите фигури на този век в българската политика. Бившият президент, а сега и бъдещ министър-председател, е централна част от политическия живот на България през последните девет години и от изборите на 19 април насам получи мандат да бъде в неговото кормило през следващите четири.
Победата му е особено значима както заради мащаба си, така и заради историческия и политически контекст, в който се случи. Четиридесет и четирите процента на „Прогресивна България“ са вторият най-висок резултат, постиган някога от политическа партия или коалиция след падането на комунизма. Една-единствена партия да постигне парламентарно мнозинство също е рядкост – до преди тези избори само Жан Виденов, Иван Костов и, с минимална преднина, Симеон Сакскобургготски можеха да претендират за подобно постижение. Фактът, че това се случва след миналогодишните протести, породени от недоволството срещу една окопала се политическа каста, придава още по-голяма тежест и смисъл на този изборен резултат. Повече от просто право да управлява, Радев получава мандат, който идва веднъж на поколение – да реформира държавата.
Да наблюдаваш българските избори от Будапеща беше едновременно обнадеждаващо и горчиво преживяване. Виктор Орбан – суверенисткият лидер на Унгария през последните шестнадесет години – след месец ще напусне премиерския пост. Неговият наследник остава политическа загадка, който сякаш сам още се опитва да прецени колко от унгарския суверенитет си струва да бъде отстъпен на Брюксел в замяна на „нормализиране“ на отношенията. Акцентът върху националната идентичност и традиционните ценности, определял Унгария през последните шестнадесет години, също е погълнат от сянката на съмнението. Макар за първото все още да има надежда – Петер Мадяр е или поне твърди, че е националист по свой собствен начин – поне известна степен на либерално-прогресивен натиск върху второто изглежда неизбежна.
Новината за абсолютното мнозинство на Радев и перспективата за четири години стабилност в България, уморена от избори и безкрайно политиканстване, дойде като приятна изненада. И макар кампанията на Радев да бе фокусирана предимно върху вътрешнополитически теми като корупцията и мрежите, които я поддържат, именно по въпроси с по-широко европейско измерение ще бъдат изпитани неговият реформаторски дух и политическа воля. А по тях последното десетилетие в Унгария и Словакия предлага едновременно ценни уроци и предупреждения.
Борбата с корупцията ще бъде в краткосрочен план основният критерий, по който това правителство ще бъде оценявано във вътрешната политика. Всеобхватността на политическата корупция и възприятието, че тя е вкоренена и ендемична за българската политическа система, до голяма степен стоят в основата на дисфункционалността през последните години. Малко са политическите партии в България на XXI век, които в даден момент да не са били антикорупционни движения. Всяка значима държавна реформа минава през решаването на проблема с корупцията. И именно тук ще се появи едно от първите – и вероятно най-голямото – предизвикателства пред Радев: съдебната реформа. Тъй като обикновеното мнозинство няма да бъде достатъчно, „Прогресивна България“ ще трябва да търси съюзници в опозицията, а всички те ще поставят цена – вероятно свързана с други политики – за своята подкрепа. Иронично за самия Радев е, че към момента най-вероятният партньор изглежда ПП-ДБ – може би формацията, която в политическо отношение стои най-далеч от него.
Това обаче трябва да бъде нещо много повече от правителство на непосредствените реформи. Широтата на мандата, даден на бившия президент, му осигурява легитимността да преразгледа някои аспекти от един ключов елемент на българското политическо съществуване като суверенна държава: външната политика и европейските дела. Що се отнася до първото, Радев вече се ангажира да продължи евроатлантическата ориентация на България. При положение че тази година се навършват 22 години от членството в НАТО, а догодина – 20 години от присъединяването към ЕС, това е по-малко политически избор и повече логично продължение на държавната политика. Това, което може да отличи Радев от предшествениците му, е степента, в която идеологическият евроатлантизъм – вместо един по-прагматичен, ориентиран към българските интереси подход – ще определя действията на София в Брюксел и в собствения ù регион.
Радев неведнъж е споменавал „прагматизма“, особено когато защитаваше промяна в българския подход към Русия. Прагматизмът, макар и добра основа за политическа практика, сам по себе си не представлява идеологическа основа. И макар „Прогресивна България“ да избягва да се дефинира строго идеологически, нейните политики и думите на самия Радев позволяват тя да бъде определена като ляво-националистическа и умерено суверенистка партия. Именно на тази основа тя бе избрана и сега се очаква да действа съобразно нея. Предвид новостта на управлението и множеството вътрешни проблеми, това не би трябвало автоматично да се превръща в конфронтационен подход към Брюксел. Но също така Радев не бива да продължава настоящия курс на почти пълно подчинение пред Брюксел – курс, който ПП-ДБ следваше с готовност, а ГЕРБ – с нежелание, но който и двете формации рядко се осмеляваха да променят.
В западните медии Радев често е сравняван с Орбан. Смятам това сравнение за повърхностно. Радев и „Прогресивна България“ всъщност много повече напомнят словашкия министър-председател Роберт Фицо и неговата партия „Смер“. „Смер“, подобно на „Прогресивна България“, има корени в левицата, а не в десницата, и това определя голяма част от икономическата ù политика. За разлика от модерната западна левица обаче, и двете партии поставят силен акцент върху националните теми и възприемат по-скоро суверенистки, отколкото еврофедералистки подход към европейската интеграция. В трите си мандата като министър-председател Фицо водеше независима външна политика, заемаше умерено „бунтарска“ позиция в Брюксел – макар и такава, довела до далеч повече компромиси, отколкото до вета – и поддържаше твърд курс по отношение на миграцията и сигурността. В икономически план той черпеше вдъхновение от социалдемократическите традиции, като същевременно избягваше прогресивните капани на съвременната социалдемокрация. Напротив – по време на всичките му управления словашкият традиционализъм получаваше силна подкрепа, финансова и политическа, от държавата. Именно в тези три аспекта Фицо може да предложи сериозно политическо вдъхновение – макар и адаптирано към местните условия – за новото правителство на Радев.
Все още е твърде рано да се каже в каква посока Радев ще поведе страната си и новоизградената си партия – и какви идеи ще бъдат в основата им. Николай Райнов, един от любимите ми български писатели, определя идеала като „Най-високата точка на човешкия стремеж, зенитът на копнежа накъдето се насочват усилията на личността и тия на колектива“. Затова е от първостепенно значение „Прогресивна България“ да се самоопредели идейно. Само така тя ще може най-пълноценно да следва своя политически прагматизъм. През идните месеци теми с висок обществен заряд като борбата с корупцията и съдебната реформа вероятно ще заемат централно място. „Прогресивна България“ обаче не бива да губи от поглед дългосрочната перспектива и мандата, който ù бе даден – да надхвърли рамките на настоящата политическа система дори в самите политически решения. След години на постоянни избори България заслужава стабилно и амбициозно управление.
*Стефано Ахоке е учен в областта на европейската политика и култура. Неговите изследвания са фокусирани върху политическите и културни въпроси в Централна и Източна Европа и вътрешната динамика на Европейския съюз, както и върху отношенията между ЕС и Унгария. Родом от Бразилия, Арок е живял в Белгия в продължение на пет години, като преди това е пребивавал в Грузия и Словакия. Неговите статии са публикувани в няколко вестника, списания и научни издания в Европа, Северна Америка и Азия. Освен политическите си интереси, Арок е запален изследовател на архитектурната история и неотрадиционализма.
