Август, 2026 г. Стискам палци полетът ни до Куба този път да не бъде отменен, след като множество авиокомпании отказаха да летят до Хавана това лято и след като платихме за билетите два пъти повече от очакваното. В същото време някои от най-близките ми се надяват все пак нещо да ни попречи – това, което чуват по новините, звучи страшно.
Съпругът ми обаче не се плаши и аз му имам пълно доверие. „Ние кубинците – обяснява той с обичайната си лежерност – не се отчайваме така лесно, свикнали сме на всичко и винаги намираме начини…“
Веднъж на две години прекарваме по един месец в Куба. Това правило е неотменно, понеже, ако един кубинец не се прибере известно време в родината, рискува да изгуби гражданството и имуществото си.
Отделно от това много държим детето ни да познава тази част от семейството си, а детството в Куба и кубинската култура като цяло са безценно преживяване, от което в никакъв случай не желаем да се лишим.
Третата важна причина е, че трябва да занесем провизии.
Потегляме на път с шест големи куфара, три туристически раници и три ръчни чанти. Заредили сме фенери и вентилатори с дълготрайни презареждащи се батерии, лекарства, спагети, консерви, бисквити, продукти за хигиена, дрехи, обувки и дребни играчки за децата. Прелитаме океана до Панама сити и оттам продължаваме с локални линии до летище „Хосе Марти – Хавана“. Всички пристигащи, почти само кубинци (тази година туристи няма), са толкова натоварени, колкото и ние, но на място разбираме, че всеки има право да внесе в тази държава само един куфар. За да освободим багажа си, плащаме глоба от 15 евро, което в Куба се равнява на една месечна работна заплата.
Предстои ни да разберем дали ситуацията действително е по-зле от всякога.
От една страна, ежедневните нужди, особено набавянето и приготвянето на храна, изискват много повече труд. От друга страна, за първи път има толкова голяма свобода за частната търговия. С изненада откривам, че на нашата улица са се появили множество малки магазини тип павильончета с решетки. Също така в дворовете на къщите се предлагат например фризьорски услуги и маникюр. На улицата постоянно някой продава цигари, хляб или плодове. Има дори ресторанти в самите домове.
Съседките ни Марта и Сандрина са майка и дъщеря предприемачки. Те стопанисват Casa Martha en el Cristo de la Habana – стаи за гости и кафетерия. По времето на Обама бизнесът им е процъфтявал. Сега е друго. Въпреки че отдавна не са имали туристи, не спират да полагат големи усилия, за да съхраняват лед, да предлагат пица с пресни продукти и да поддържат малък басейн. Разчитат предимно на клиенти от квартала и евентуално на посещаващи огромната статуя на Исус Христос в близост. Подобна съдба споделят и всички къщи за гости и хотели в туристическите части на града като La Habana Vieja (Стария град) и луксозния квартал Ведадо. Някои от тях са красиво реновирани, но празни, неизвестно докога.
Още със стъпването си в страната регистрирам две големи липси от обичайния облик на Куба – старите коли и големите вентилатори. Казват, че Куба е машина на времето и най-видимото доказателство за това са колите като от старите филми – шевролети и кадилаци от 50-60-те години, наред с малко по-нови лади и москвичи винаги са били емблематична туристическа атракция. Този път трафикът, доколкото го има, е съставен от чисто нови електрически автомобили, джипове, рикши, мотопеди. Съвсем наскоро в Хавана е открита първата напълно частна солинера, соларна зарядна станция. От тази година са разрешени и частни вносители на гориво и собственици на бензиностанции – гориво се намира, но оскъдно и на много висока цена. Така че изчезването на старите автомобили, както и на огромните камиони Камаз не е съвсем безвъзвратно.
Хавана е разделена от вода на две части. За придвижване между Източна и Западна Хавана може да се вземе ферибот или да се мине през тунел, построен под водата. В този тунел обаче е разрешено да навлизат само затворени превозни средства. Затова е запазена една важна линия от градския транспорт – автобус, в който може да се качват мотори и велосипеди.
Ако си обикновен пешеходец, при пристигане на спирката е важно да попиташ кой е последен на опашката. Може да се окаже, че не за всички има място и трябва да почакаш още. Ако се качиш с малко дете в пълен автобус, винаги се намира някой от седящите, който да вземе детето в скута си. Ако слизаш от ферибота, на изхода те очаква пътен инспектор, на когото можеш да кажеш в коя посока отиваш. Неговата задача е да ти намери място в някоя от преминаващите служебни коли.
Държавните предприятия осигуряват електромобили на някои от служителите си. Именно тези облагодетелствани хора са длъжни да служат и като вид таксиметрови шофьори. Тази форма на споделено пътуване ми се стори особено практична.
В Куба все още съществува купонната система – всяко семейство притежава книжка с купони, които осигуряват определено количество стоки за един месец. Разбирам, че преди с купони е можело да се купят ориз, боб, захар и олио, но също и месо, риба, паста за зъби, бебешко мляко и др. Сега обаче всички тези стоки са изчезнали и купоните осигуряват едва част от храната за десетина дни. Храната в магазините е много скъпа и всеки е принуден да търси всевъзможни начини за оцеляване. Затова кубинците казват с гордост „ние сме много креативни“.
Важно е да се знае, че в момента доставките от чужбина също са по-лесни от преди. Роднините отвън изпращат с контейнери какво ли не – от коли и строителни материали до кетчуп и майонеза. А роднини в чужбина има всеки. През 2021 г. Никарагуа разрешава посещението на кубински граждани без нужда от виза. Това отваря мигрантски път и създава треска за бягство. Говори се, че от всяка една къща в Хавана има поне един напуснал. Десетки хиляди кубинци избират съдбата на невъзвращенци. Този процес е прекъснат в началото на 2026 г.
Има и вътрешна миграция от другите градове към столицата. Така например може да се срещне шофьор на таксиметрова рикша, който не познава улиците на Хавана. GPS няма поради липса на интернет. Новодошлите трудно намират жилище. Броят на бездомните хора и на просещите се увеличава, това е сравнително ново явление.
Всички тези процеси водят до не чак толкова забележими, но все пак съществуващи промени. Например значението на думата „семейство“. Спомням си как преди десет години, когато бях тук за първи път, съпругът ми каза: „Утре братовчедка ми има рожден ден, събираме се в полунощ да празнуваме.“ Но кой би дошъл на рожден ден толкова късно? „О, нищо специално, само семейството“ – беше отговорът. Тогава изброих повече от двайсет души, живеещи в голямата къща и в малките постройки в същия двор. Именно в този начин на живот най-вероятно се корени въпросната забележителна резилиентност на кубинския народ. Каквото и да се случва, никога не си сам.
Представите за семейство като цяло са много по-флуидни от нашите в България. Много често двойките се събират и разделят без особени церемонии, жените имат деца от различни мъже, в една къща нощуват близки и по-далечни роднини, за кратко или по-продължително. Нерядко бащата на децата отсъства от дома, особено ако няма възможност да допринесе за изхранването им, а и защото като цяло чувството за обвързаност не е част от латиноамериканската културата. Но това се променя с новото поколение.
„Тук нямаме условия за създаване на семейство, както в Европа. Тук една двойка няма собствена къща, принудени сме да живеем с партньорите си при нашите родители или просто там, където има място“ – обяснява Елио, баща на шестгодишно дете. Той смята, че все повече мъже се разграничават от мачо културата. „Когато се роди синът ми, в болницата имаше много бащи. Преди това беше само женска работа.“ Елио има богат опит като гид в туристическа организация, но около трийсетата си годишнина сам решава да прекрати честите пътувания именно защото иска да създаде семейство. Голяма част от светогледа си е оформил от курсовете по френски език и от събитията, организирани от Алианс Франсез, които работят активно в Хавана.
Като цяло разликата в поколенията започва да се усеща. Младите вече са онлайн, макар интернет да се хваща трудно, почти на магия. Все повече възрастни споделят, че младежите са зле възпитани, не уважават другите и слушат лоша музика. Имат предвид модерния регетон, еквивалент на нашата чалга. Салса ритмите и чувствителността в стил романтично фламенко започват да стават отживелица.
Иначе детството в Куба много прилича на някогашното наше детство на село. През ваканцията още призори децата се събират на големи групи и прекарват деня заедно в игри, смях, тичане и катерене, боси и с петна по дрехите. По-големите с часове играят на домино, карти и шах. Не ги виждам да се хранят, да пият вода или да се отбиват до тоалетната, никой не ги преследва да си слагат шапките и да се мажат със слънцезащитен крем. За училище обаче са изрядни. Не се забелязва на пръв поглед, но кубинците са много дисциплинирани. Подрастващите, момчета и момичета, с радост забавляват по-малките и полагат грижи за тях. В много случаи самите те стават родители, преди да навършат 18 години, и това е по-скоро естествено, макар и нежелано.
Толкова много детайли ме връщат назад във времето – варосаните стени, железните врати, циментовата чешма на двора, котката с бебета, дворното куче, петлите, прасетата, жабите, комарите, въшките, плодовете, достъпни от всяко дърво, готвенето на огън, големият огън за горене на боклуците, мъкненето на кофи с вода, прането на ръка, виковете на минаващи продавачи с колички, банкнотите по 1000 за пакетче бисквити, цигарите без филтър, седенките посред нощите.
Нощите в Куба са интензивно преживяване. Тийнейджърите са особено шумни до малките часове. Ако се случи да премине мотопед, от него кънти музика. Възрастните също са навън, разположили столовете си директно на улицата. Това е момент на относителна прохлада и на дълга раздумка.
Понякога преминава цистерна с вода и става повод за горещи свади и препирни. Водата това лято е най-болната тема. Когато има дълги дни без водоснабдяване, големи камиони доставят спорадично вода, която е крайно недостатъчна. Тя се прелива в огромни каменни и пластмасови варели и съответно е негодна за пиене, поради което е нужно да се преварява, често на огън. Така питейната вода има вкус на пушек. За нас, които разполагаме с много повече пари от местните, се намира минерална вода. Има слухове обаче, че заводът за бутилиране скоро ще затвори, така че бързаме да си набавим колкото може повече, което пък създава у мен чувство за вина. Тук разбирам осезателно какво означава да си привилегирован и това усещане е доста объркващо.
Друг път пък се чува вълна от щастливи викове, сякаш любим отбор е вкарал гол. Това означава, че токът е дошъл. Никога не се знае кога точно ще има електричество и за колко време, затова всички винаги са нащрек и всяка секунда се използва за зареждане на устройствата, готвене на котлон, пералня (ако има вода) и телевизия. Същевременно по новините редовно съобщават за големия прогрес на кубинските предприятия и земеделие.
Призори започват домакинските задължения, храненето на животните, варенето на ориза. Сякаш тези хора са неуморни и при всички обстоятелства са ведри и спокойни. И все пак няма го традиционното кубинско веселие, усеща се умората.
Това, за което може истински да се завиди на кубинците, са природата и здравето.
Брегът на морето е все още незастроен, а дърветата целогодишно изобилстват от плодове. Големите жеги са поносими заради обилната растителност. Друг е въпросът, че повечето хора нямат средства, за да стигнат до райските плажове, а от земеделските райони до големите градове на практика няма транспорт. Куба е призната от Световния фонд за природата (WWF) и от Индекса за устойчиво развитие (SDI) за държава с най-нисък въглероден отпечатък спрямо броя на населението. Никой от познатите ми обаче не е чувал този факт, нито изпитва национална гордост от това. Трудно е да се свърже с екология място, на което боклукът не се извозва, старите коли бълват черен облак от ауспуха, а количеството полят парфюм е мярка за социален статус и добър вкус.
И все пак факт е, че животът в Куба е изключително здравословен, това не може да се отрече. Всички са съгласни, че лекарите заслужават най-високи отличия и дори се шегуват, че всеки кубинец е половин лекар. Познанията за тялото, за болестите и за лечението им, често с отвари и мазила от растения, са наистина впечатляващи в сравнение с отношението към тялото в нашите географски ширини. Това е видимо по общата физическа форма на населението. Например жени и мъже на всякакви възрасти умеят да се катерят на високо. Част от бита се намира по покривите, а дотам се стига по метални стълби, огради, парапети или директно от дървото. Това умение е ценно и когато трябва да се обере зрялото авокадо. Важен е фактът, че в Куба има и много столетници.
Доминга е на 100 години. Тя живее заедно с дъщеря си Мирта и нейната партньорка Милагрос, които са заедно от 25 години. В Куба еднополовите бракове са разрешени и това, че те са две жени, не се отразява на начина, по който семейството им е възприемано от съседите, колегите и приятелите. Но, както вече знаем, като цяло кубинското общество е широко отворено не само към еднополовите двойки, а към любовните отношения въобще.
През последното десетилетие Доминга има възможност да наблюдава от фотьойла си издигането етаж по етаж на най-новото чудо на модернизацията – Torre K-23, стъклен небостъргач, забележително открояващ се от обичайната хаванска архитектура. Нейният съсед разказва: „Построиха този грозен черен хотел (ярките цветове са основен приоритет в кубинската естетика – б.а.), а сега не може да се ползва. С тези пари можеха да поправят поне десет автобуса.“ Интересно е какви ориентири имат кубинците за това колко струват нещата. Казва се, че в Куба може да се намери парченце хляб за десет долара и диамант за десет цента.
Така че, ако сте откривателски настроени и сте готови да разширите погледа си, Куба е идеалната дестинация. Няма да сгрешите, ако изберете да се доверите на местен екскурзовод, защото начини за оцеляване винаги има, стига да си трениран от системата.
