За хижа Мургана бяха ми разказвали още преди години. Наскоро я открих за себе си, валя ме и градушка на едноименния връх. Нямам идея за произхода на името, пък и не съм се замислял – звучи ми красиво и това ми стига. Цялата околност е омайна и нереална, затова отново се запътих натам. Но този път ме придружаваха моят Пръв помощник – седемгодишния Александър и Станислав с неговите приятели. Не ги подложих на стръмното изкачване откъм Челопеч, а комфортно паркирахме автомобилите пред кокетната хижа с гостоприемните ú стопани. Предвиждахме кратка разходка във високата част на планината, с най-малки усилия да напълним сетивата.
Срещнахме се в най-високата точка на Златишкия проход – при паметника на първите освободители в Руско-турската война. Не бих могъл да си представя техния подвиг с моите модерни, недоучени и разглезени възприятия.
В последния ден на юни всичко зрееше в изобилие – ягоди, боровинки, бъз, жълт кантарион и мащерка – торбите неусетно се изпълниха с благинки. И това ни стигаше, но винаги нещата се случват независимо от нас, колкото и не искаме да си го признаем. Станахме участници истинско представление и в този случай го сътвори вятърът.
След вчерашните почти 40, последвани от гръмотевични илюминации, градусите се бяха стопили значително, но заплашваха да доведат нови дъждове и бури. Не ги мислехме много – датата беше определена отдавна, а желанието не се плашеше от гръмките прогнози.
Тръгнахме по стария каменен път през гъстата букова гора към билото. Три поколения съмишленици смело се включихме в приключението. А то веднага се захвана с нас и ни подложи на различни съблазни и несгоди.
Изпървом ни се яви като рядко срещаната дървесна гъба – пъстърва: изобилна, развихрила се в цялата си прелест – бежово-жълта, с кафяви лунички отгоре. Обърках я със стара кладница и я подминах, отчупих си само няколко парченца, колкото вечерта да разбера, че е много вкусна.
В алпийския пояс, при Змейовото торище, се заредиха обичайните заподозрени. Ягодите и боровинките, омайните треви и малките бистри ручеи, които прескачахме се опитваха да ни откъснат от панорамната гледка на юг, но такава им беше работата и нямахме основание как да им се разсърдим. Алекс подгони пеперудите и гущерчетата, без да си пести енергията, но ме уверяваше, че имал „един милион сила“ и щял да се справи с умората.
Когато стъпихме на билната пътека, разбойникът-вятър задуха с цялата си мощ. Вееше облаците като гъши пух из небето, а шапката на Алекс полетя обратно над стръмния склон. Той, за щастие, не беше отнесен, но започна да преплита крачките и да търси за какво да се захване. Нямаше голям избор.
Успяхме да надзърнем за миг на север към оглозганото от багерите медно находище Елаците. По оранжевите тераси вече не растяха дървета, защото бяха сторили място на огромни чудовища, които се забиваха все по-надълбоко в недрата на земята. В западна посока, облаците откриха за кратко снагата на Челопечка баба и Етрополските зъбери – величествени скали, недостъпни за нас в този ден. На изток, Свищи плаз и Паскал се губеха в мъглите.
Напред ни оставаше единствено масивът на Мургана (незнайно защо, наименована е с пет метра по-ниската кота, а другата, вероятно, е изгубила обществената поръчка по критерий „най-ниска цена“ и по тази причина ще си остане световно непозната). Опитахме се да го изкачим, но нямахме никакъв шанс в тази бръснеща, макар и топла, стихия. Дори не можехме да стоим изправени. Затова се вслушахме в разума и след първите стотина крачки по склона към върха, се отказахме и потърсихме по-лекия, обходен вариант. Той не се оказа много по-добър, но поне можеше да си чуваме приказката.
По някое време, пътят отново щеше да ни изведе на открито и това ни принуди да минем напряко и вляво през хвойните. Добрите кравички с жълтите обички бяха поотъпкали тук-там и с лекота срещнахме зимната маркировка към хижата. Малко се залутахме преди отново да навлезем в гората, но, макар и остарели, табелките си бяха на място и ни насочиха в правилната посока. При Топаловия кладенец, Слънцето владееше положението и топли струйки натекоха изпод връхните ни дрехи. Последва кратка отбивка за горски плодове и след няколко минути кръговият маршрут беше затворен.
При хубаво време, бих продължил по билото до съседните върхове, но и така бяхме доволни, защото преваляше обяд, а в хижата готвеха вкусно и разнообразно. А Алекс, с неговите две пържени филийки от сутринта, отдавна търсеше електричество за изтощените си акумулатори. Пък и беше тихо и прохладно. Дори петте АТВ-та си бяха отишли.
Когато си повъзвърнах мисленето, реших да проверя какво се случва с хубавата гъбка от сутринта. За мое разочарование, нечия чевръста ръка я беше набрала и отнесла себе си.
Следобедът вече отстъпваше пред ранната привечер, когато колелата затрополиха по калдъръма в обратната посока. Младежите с неохота се откъснаха от сладката си раздумка на каменната тераса, а Алекс настояваше да оберем всичките бъзови дървета наоколо, след което да прошетаме гората за манатарки.
Срещнахме двама души, които се похвалиха с първите дребни гъби от Великден насам и ни посъветваха да потърсим и ние малко по-надолу, при чешмата. Добре, че не я открихме, в противен случай, рискувахме да замръкнем, а вятърът отново започваше да буйства.
Все пак, позволихме си едно кратко забавяне, колкото да посетим недовършения и изоставен преди почти половин век тунел Кашана. Предвидили тогава строителите да свържат хората от двете страни на Балкана и пробили 700 метра в твърдата скала, излели бетона и зачакали да достигне пътя дотук. Но дошли нови времена и друг станал просторът*, с нови дрехи и отличия се кипрели „от тях зависещите“, а „от тях зависимите“ получили мазоли от ръкоплясканията и забравили как се е работило при техните дядовци и родители.
За мен поуката и главното е как ще ме посрещат добрите хора и ще има ли място за мен и за тези след мен в родните ми земи!
Динко Димитров
28.06.2025
П.П. Позволил съм си на места да използвам думички и изрази, изречени, написани или изпети от други хора.
