МОРЕТО САМО ЖИВИТЕ ОБИЧА…
Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка – всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води…
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.
Христо Фотев бе едноличен гражданин на своята поетическа държава. Всичко в него бе свободно. Говоренето, пиенето, жестовете му. Христо Фотев можеше да сложи балетни палци и на най-тромавата и обикновена дума и да я накара да изтанцува Лебедово езеро.
Така танцуваше, всъщност така танцува и цялата му изумителна поезия. Обикновено стихотворенията му танцуват в кръг, но спираловидно нагоре, и анжамбман след анжамбман, и преносно от ред на ред изкачват върха, за да постигнат едни от най-красивите и изящни кристални структури на българското поетическо слово.
Но най-вече Поезията на Фотев правеше и ще прави все по очевидна разликата между двата свята – светът на Свободните хора и светът на Робите. Лично аз трудно си представям как днес това гениално Дете на светлината щеше да се споразумее с тоя изгасен наш свят.
