Поп-фолк певицата Анелия разкри защо е приключила последната ѝ връзка

Поп-фолк певицата Анелия открехна нова страница в разговора си с Мариян Станков – Мон Дьо в подкаста „Храмът на историите“. За първи път тя говори за катастрофата, белязала живота ѝ и този на дъщеря ѝ, за прошката като спасение, и за трудните избори, които е взимала по пътя си.

  • Катастрофата, която променя всичко

Случаят е от миналата година. Aвтомобилът на певицата и шофьора ѝ се блъска в кола с младо семейство. В този миг, казва Анелия, светът се свива до едно-единствено нещо – дъщеря ѝ.

„Всяка секунда, в която виждах, че е добре, беше безценна. Животът е най-важното.“

Инцидентът оставя дълбок отпечатък.

„Това ме постави на колене“; признава тя. Певицата дълго мълчи за случилото се, защото емоционалната тежест е непосилна, а същевременно се чувства нападната от хора, които не познават обстоятелствата.

„Вечер заспивам спокойно, когато знам, че съм смирена и не съм наранила никого съзнателно“.

Днес гледа на преживяното като на урок. „Благодаря на Бог, че всички са добре“. И добавя – „прошката е не просто жест, а здраве“.

  • Да носиш музиката като съдба

Животът на Анелия не е лишен от удари още от ранна възраст. Когато е на 15 години губи баща си – събитие, което отключва неочаквана сила.

„Завърших училище с инструмент. Но тогава изведнъж пропях. Може би заради неговата енергия е в мен.“

Така започва пътят, който я води на сцената. Етикетите не я плашат, дори когато публиката слуша нейната музика, но го рядко признава.

„Винаги съм усещала уважение и че съм различна.“

  • Любовта и изборите

Зад сцената остава личният живот – със своите загуби и откази. Последната ѝ връзка приключва заради различия, свързани с деца.

„Не бях готова за второ дете. Смятам, че трябва да бъдеш честен – да кажеш: аз не мога да ти дам това.“

За нея любовта сама по себе си не е достатъчна, ако липсва споделяне.

„Редно е човек да бъде искрен, дори да му коства раздяла.“

И в музиката, и в живота, Анелия върви с ясното съзнание, че силата и уязвимостта вървят ръка за ръка. А прошката – към себе си и към другите – остава нейното най-силно оръжие.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *