ХАНС МОДРОВ (1928) е германски политик. Дългогодишен ръководен деец на Германската единна социалистическа партия в ГДР, член на нейния Централен комитет (1967-1990). Известен с реформаторските си възгледи, след падането на Берлинската стена е избран за министър-председател на Източна Германия и остава в историята като неин последен комунистически премиер (1989-1990). След обединението на Германия продължава да бъде активен участник в политическия живот, избиран за депутат в Бундестага и за евродепутат. Понастоящем е председател на Съвета на старейшините на партията Левицата.
София-Берлин, 8 април 2021 г.
– Г-н Модров, вие сте добре познат в България. Изминаха 10 години, откакто представихте своята книга „Перестройката, както аз я виждам“ пред българската публика. По онова време, за което се разказва в книгата ви, края на 80-те, в ГДР имаше ли изобщо интерес към режима на Живков – като положителен или отрицателен пример?
– Отношенията между ГДР и България носеха отпечатъка на Георги Димитров. Българският комунист бе „героят от Лайпциг“ – по време на забележителния процес по палежа на Райхстага той осуетява намерението на немските фашисти да осъдят международното комунистическо движение като средище на подпалвачи и заговорници. (Впрочем в същата съдебна зала, в която понастоящем заседава Федералният административен съд, през 2018 г. се проведе моят съдебен процес срещу Федералната разузнавателна служба. Съдиите признаха иска ми и наредиха на службата да ми предаде досиетата, които бе събирала за мен.) В смелата си реч през 1933 г. Димитров впечатляващо разобличава Херман Гьоринг и Йозеф Гьобелс, тогава двамата най-важни мъже в нацисткия Райх след Хитлер, и ги уличава в лъжа. Българският антифашист и комунист Георги Димитров е трябвало да бъде оправдан. Като генерален секретар на Комунистическия интернационал в Москва малко по-късно той работи в тясно сътрудничество с немските комунисти, които ще играят важна роля в ГДР, като например президента Вилхелм Пик или държавния и партиен ръководител Валтер Улбрихт. Наследникът на Улбрихт Ерих Хонекер нямаше по мои наблюдения толкова сърдечна връзка с наследника на Димитров Тодор Живков, каквато имаха Пик или Улбрихт не само с Димитров, но и с Живков, който бе на власт в София още от 1954 г. Това съответно се отразяваше и на връзките между двете партии и двете държави. Отношенията в края на 80-те години бяха делово-прагматични, а с оглед на икономическата тежест на България в социалистическия лагер – и не непременно първостепенни.
Това може би обяснява и факта, че в споменатата книга за перестройката на България и на Тодор Живков не е отделено много място.
Разбира се, интересът към България сред гражданите на ГДР въпреки всичко бе значителен – заради Бургас като любима дестинация за почивка, а и заради чушките, пъпешите, овчето сирене и виното, селскостопански продукти, които винаги са се радвали на голямо търсене в универсалните магазини в ГДР. А тъй като Народна република България спазваше стриктно сключените в рамките на Варшавския договор споразумения за защита на границите, нямаше опасност от незаконно преминаване в държавите-членки на НАТО Гърция и Турция.
Самият аз бях за пръв път в България през 1950 и 1952 г. като младежки функционер и тогава създадох първите си контакти. През 1976 г. – вече от три години работех като първи секретар на окръжния комитет на ГЕСП в Дрезден – окръга ни посети Тодор Живков, който преди това бе участвал в IX-ия конгрес на ГЕСП в Берлин. Заедно с него разгледахме селскостопански производствен кооператив. След това посещение Живков предложи на Хонекер да се установят партньорски връзки между окръзите Дрезден и Силистра в Североизточна България. Това бе осъществено.
Моят местен партньор, с когото бързо станахме приятели, бе Георги Кардашев – симпатичен, креативен и уверен в себе си другар. Той многократно ме молеше за съвети. Ръководството в София му бе дало задача да превърне на практика целия окръг в гигантски аграрно-промишлен комплекс. Двамата се уговорихме нашият комбинат „Фортшрит“ в Нойщат, Саксония, да му помогне в това. Открихме машинно-тракторна станция със земеделска станция и в замяна получихме възможност да тестваме и усъвършенстваме на около пет хиляди хектара царевични ниви комбайни и друга селскостопанска техника, за да можем с тези машини да усвояваме нови пазари за комбината. От това конструктивно партньорство, което не бе типично за отношенията между социалистическите държави, печелеха и двете страни.
– Във вашите политически разговори някога ставало ли е дума за Възродителния процес в България в края на 80-те години – масовата кампания за преименуване на българските турци?
– Не.Не мога да си спомня за среща с български политици, в която да е ставало дума за започналите в средата на 80-те години усилия за интегриране на турското малцинство, при което на българите с турски корени бяха давани български имена и им забраняваха определени мюсюлмански ритуали. ГДР по принцип не се намесваше във вътрешните работи на другите държави, независимо дали това бяха съюзници или противници. В района на Дрезден живееше националното малцинство на лужишките сорби. Никога не ни е хрумвала идеята да им забраняваме да говорят езика си или да им отнемаме имената. Напротив, ние ги подкрепяхме и стимулирахме в техните етнически аспирации – политически, икономически и културни.
– Наскоро бившият съветски лидер Михаил Горбачов навърши 90 години. В свое интервю по повод на юбилея той твърди, че без да се започне с политическа реформа, не са били възможни икономически промени при социализма. Съгласен ли сте с него? Коя смятате, че беше най-голямата грешка на Горбачов?
– Естествено, без политическа реформа не е била и не е възможна и реформа в икономиката. Въпросът обаче е как ще се промени надстройката, т.е. политическата система. Перестройката противно на това, което внушаваше, не бе преустройство, а разрушаване. Това ще рече, че на практика отдавна закъснелите промени в политическата система на Съветския съюз, а съответно и в КПСС, се извършиха без формулиране на конкретни стратегически цели. Горбачов и неговите съратници знаеха какво искат да премахнат, но не и какво да изградят в бъдеще на негово място. Нещата оставаха в мъглата на приказките. С това обаче те стартираха процес, който се оказа необратим. Това бе най-голямата грешка на Горбачов. Аз не смятам, че той е дошъл с намерението, както понякога се твърди, да ликвидира социализма и Съветския съюз. Той просто не бе обмислил последствията и резултатите от своите политически решения. Възможно е в това отношение да е бил наивен. Включително и що се отнася до подценяването на политическия противник в лицето на Запада. В този аспект Горбачов се оказа лековерен, а навярно и жертва на своята суета.
Моят колега Николай Рижков, който оглавяваше правителството на Съветския съюз до края му и известно време ми беше партньор, даде по-малко снизходителна оценка. За началника си Горбачов в своите спомени той написа: „Трудно е да погледнеш дълбоко душата на един човек и да разпознаеш неговите истински намерения. Но не може да има съмнение в това, че Горбачов отдавна бе обзет от мисълта да ликвидира комунистическата партия, която го издигна, и социалистическото общество, в което израсна.“
Говоря за процес, който стана видим най-късно през лятото на 1989 г. при разговорите на върха на Варшавския договор в Букурещ и доби ускорение в началото на 1990 г. По немския въпрос Горбачов определяше курса зад гърба ни и зад гърба на своите съюзници. На 30 януари аз договорих с Горбачов в Москва тристепенен план, който очертаваше перспективите за изграждане на една военно неутрална Германия. На 8 февруари държавният секретар на САЩ Бейкър отклони в Москва идеята за неутрална Германия, а на 10 февруари федералният канцлер Кол посети Горбачов и получи неговото съгласие Обединена Германия да стане членка на НАТО. Това аз наричам предателство.
– Имаше ли сфери, в които разбирането за комунистическа идеология в ГДР се различаваше от това в другите страни от Източния блок и най-вече Съветския съюз?
– Дори ретроспективно не бих говорил за „комунистическа идеология“. Партиите, даже и да се наричаха комунистически като съветската, се основаваха върху идеите на марксизма-ленинизма, респeктивно на онова, което разбираха под този термин. Получи се така обаче, че напълно научният мироглед все повече се превръщаше в догматична обвивка и губеше своя характер на динамично развиваща се епистемология, която всъщност трябваше и можеше да дава възможност на хората да реагират гъвкаво на промяната в обществото и на световната сцена. Възникналото по-конкретно във времето на сталинистко управление разбиране за партията и политиката се оказа впоследствие контрапродуктивно, опитът за корекция на курса от XX конгрес на КПСС през 1956 г. излезе половинчат, защото бяха коригирани само някои симптоми. Нищо не се промени в закостенялата, бюрократична природа на съветския модел. В няколко от братските партии, предимно през 60-те години, необходимостта от социални и икономически реформи бе усетена и подложена на национални обсъждания. Така например VI конгрес на ГЕСП през 1963 г. представи концепция за реформи с „Новата икономическа система на планиране и управление“, а в Чехословакия с „Пражката пролет“ опитаха да дадат ново начало. Тези, както и други опити за реформи, бяха прекратени от Москва по повече или по-малко репресивен начин. Дори когато през 1985 г. в Москва Горбачов стана генерален секретар и сякаш даде на братските партии независимост, съветското ръководство продължи строго да следи никоя партия да не напуска диктуваната от него линия.
– Според някои експерти всички опити за икономически реформи в страните от Източния блок са били насочени към повече пазар и либерализация, т.е. към отдалечаване от социализма. Това означава ли, че всяка истинска реформа на социализма би довела до връщане на капитализма?
– Не, според мен не значи. Никое общество, включително и социалистическото, не е статично. Ето защо понякога се случва ходът на събитията да помете съответното държавно ръководство, ако то не е разпознало знаците на времето, ако не е реагирало на промените конструктивно. В екстремни случаи това може да доведе до смяна на системата, както стана при реалния социализъм в Европа. Съветският модел на социализма се оказа неспособен да преживее изпитанията на времето. Причините за това бяха както вътрешни, така и външни.
Различно стои въпросът при социализма с китайска специфика. Там на управляващата партия се удаде успешно да съчетае хилядолетна етична и морална традиция с новите социалистически идеи, да се поучи от собствените си грешки и от грешките на другите и да направи заключения за действията си. Да го кажа без заобикалки: Ленин напълно правилно бе разбрал, че производителността от труда „в крайна сметка е най-важното, най-главното за победата на новия обществен строй“. Ние писахме това на плакати – и успоредно наблюдавахме как основаната на експлоатация производителност на труда при капитализма постоянно расте и се отдалечава от нас. Китайците не само рисуваха лозунги, но и действаха. Днес Китайската народна република е втората по сила икономика в света и скоро ще изпревари и САЩ. Според мен Китай не се е променил в социалистическата си същност, всеобхватните реформи не са тласнали най-населената страна назад към капитализма, защото политическото ръководство на процесите не бе изпуснато. Това лято Китайската комунистическа партия става на 100 години. Както събитието, така и съществуването на тази успешна партия имат международно значение.
– По време на вашето управление съществуваше ли единно разбиране каква идеологическа трансформация трябва да преживее ГЕСП-ПДС?
– Не, такова никога не е имало. В партията бързо се развиха разнообразни течения, доминирани от различни идеи. Общо за всички тях обаче бе това, че вървяха след обществените процеси. Заедно с обществената хегемония партията бе загубила и политическото лидерство. А като министър-председател с членска книжка на ГЕСП, по-късно ПДС, аз ръководих коалиционно правителство, в чийто състав влизаха различни партии и граждански движения, т.е. аз можех само да изразявам намеренията на обществото, а не просто да правя политика за една партия. В центъра на политическите ми усилия стояха мирното развитие и гарантирането на интересите на гражданите на ГДР в процеса на обединението. Стремях се към договорна общност с Федералната република, от която да израсте конфедерация. И със съгласието на страните-победителки трябваше в перспектива да възникне една неутрална и суверенна Германия. Но тази стратегия бе зачеркната от хода на събитията, който се определяше преди всичко от САЩ. В края на краищата получихме Договора за обединение на двете германски държави и Договора „2+4“, или както мнозина казват – ФРГ колонизира Източна Германия.
– Какво от постиженията на ГДР не загуби значение след обединението на двете Германии?
– На практика за една нощ на източногерманците бе наложена нова система с всички последствия от това. Запазиха същия само езика, макар че в него все повече започнаха да навлизат англицизми. Така погледнато, не остана много от ГДР. В дългосрочен план обаче се оказа, че тези 40 години са оставили в мислите и чувствата на източногерманците повече трайни следи, отколкото би се искало на все още доминираното от западногерманци управление в областта на политиката, администрацията, съдебната система, армията, науката и икономиката. И това се предаде и на следващите поколения. Това например са дълбоко вкорененият антифашизъм, солидарността с потиснатите и дискриминираните, желанието за мир, отрицанието на расизма и ксенофобията, усещането за справедливост и чувството за отговорност, което идва от миналото на немския народ. Провокираната от Хитлерова Германия Втора световна война, унищожи 27 милиона съветски граждани. Само в немските военнопленнически лагери по варварски начини бяха убити над три милиона червеноармейци. Съветските военнопленници бяха най-голямата група жертви на немския терор след евреите. Това повечето източногерманци го знаят, те са го запечатали в себе си и поради това не могат да възприемат руснаците с такава арогантност и високомерие, с каквито Западът прави това днес. Те яростно протестират, когато немски натовски танкове отново дефилират пред руската граница. Например, Съветът на старейшините на Левицата, чийто председател съм аз, увери в специално обръщение руския външен министър, че ние сме наясно с нашата отговорност. Това бе признато в Москва с декларация и публично бе оценено.
– През 19 от последните 23 години социалдемократите са участвали в управлението на Германия. Според вас, успяха ли те да сложат ляв отпечатък върху развитието на страната?
– Че как иначе, много ясно. Естествено, казвам го иронично. Правителство на социалдемократите и зелените през 1999 г. извърши първата немска военна намеса след Втората световна война, Военновъздушните ни сили осъществиха около 500 полета в Косово. Понастоящем няколко хиляди военни от Бундесвера участват в акции зад граница. Правителство, ръководено от ГСДП, носи отговорност за най-голямото съкращаване на социални разходи в историята на Федералната република – ще спомена само „Агенда 2010“, онзи пакет от мерки, чиито последствия ще усещаме и след десетилетия, когато принудените да работят на непълен работен ден и при ниски заплати се пенсионират. А като коалиционен партньор на консерваторите социалдемократите се погрижиха различията в обществото да се задълбочат още повече. Това може да се забележи по разпределението на богатството на всички нива, чак до социалния произход на студентите. Все по-малко млади хора от т.нар. групи в неравностойно образователно положение успяват да достигнат до висшите учебни заведения. Елитите се възпроизвеждат сами. Но не само те – и т.нар. долни слоеве също… В действителност немското единство е една двойственост. Източногерманците са изоставени, чувстват се като немци втора класа. От края на ГДР насам над три милиона са се преместили на Запад, за да намерят работа. А тези, които са останали, получават значително по-малко от своите сънародници на Запад, но плащат същите цени, наеми, данъци и социални осигуровки.
– По мнението на мнозина, краят на Студената война реши вековния конфликт между комунисти и социалдемократи в лявото политическо пространство с победа на социалдемократите. Съгласен ли сте с тази оценка?
– Съвсем не. Първо, аз не виждам никаква „победа на социалдемократите“ и второ – считам, че двете течения в работническото движение не са имали нито студен, нито горещ конфликт помежду си. Когато ГДР още съществуваше, политици от ГСДП редовно гостуваха на ръководството на ГЕСП, а през 1987 г. двете партии приеха общ стратегически документ: „Спорът на идеологиите и колективната сигурност“. И ние, политиците от ГЕСП, редовно ходехме „оттатък“.
Ако социалистическите държави в Европа представляваха държавно организираното работническо движение, то линията на конфликт вървеше между тях и капиталистическия интернационал, който се бе организирал на основата на националните държави. Той бе антикомунистически и преследваше левите както в своите собствени държави, така и държавно организираните леви, т.е. социалистическите държави. Впрочем, тази студена война не е приключвала. Антикомунизмът все още е господстващата идеология в буржоазно-капиталистическите държави. А антисъветизмът продължава да живее в русофобията, в дистанцирането от всички славянски народи.
– Познавате добре епохата на Студената война. Според вас има ли нова Студена война сега? По-големи или по-малки са днес заплахите за световния мир, отколкото преди 1990 г.?
– Заблуда е да се смята, че Студената война е свършила през 1990 г. Тя не само продължи, но от 1990 г. по света бушуваха близо сто горещи войни. Ако се погледне остротата на стълкновенията – да вземем за пример само санкциите, които САЩ или ЕС налагат на други държави, пропагандата и нападките към народите и държавите, които не се подчиняват на диктатурата на САЩ, и т.н. – не е възможно заключение, различно от това: Студената война е навлязла в нова фаза и крие изключителна опасност за световния мир. Само за няколко години администрацията на Тръмп успя с безпримерна арогантност да разкъса изгражданата с големи усилия чрез водени в продължение на десетилетия интензивни преговори глобална мрежа от споразумения и договори. Това отново настани в международната политика недоверието и мнителността. Кой още вярва в трайността на международните споразумения, ако само за една нощ един президент може да ги отмени? Тази непредсказуемост обаче не бих свързал само с личността на Тръмп – както виждаме, неговият наследник продължава политиката на „America First“, подлагайки я само на козметични корекции. Завръщането на националния егоизъм в политиката е опустошително. Вижте само проблема за световния климат. Този въпрос не може да се решава на национално ниво. Или световната общност ще работи съвместно, или заедно ще загинем в климатичната катастрофа. Или ще успеем да прекратим производството и износа на оръжия, или ще се изтребим в малки и големи войни. Или ще се научим да сключваме разумни икономически споразумения и да ги спазваме, или ще пилеем ресурси в търговски конфликти. Или ще успеем да спрем информационната война на фалшиви новини и лъжи, или подстрекаваните по този начин народи отново ще се нахвърлят един върху друг както през 1914-та… Светът стана по-несигурен след 1990 г., в това няма съмнение.
– През последните години расте влиянието на неофашистките и неонацистки идеи, движения, прояви. С какво според вас неонацизмът привлича много млади хора днес? Докъде може да стигне това?
– Светът е сложен и все повече се усложнява, обществените процеси вече трудно могат да се нарекат прозрачни, а в буржоазната демокрация все по-голямо значение има правото на по-силния, по-богатия, по-напористия. Мнимият суверен, народът, e призоваван към изборната урна веднъж на четири години и заставян да вярва, че по този начин определя съдбата на страната. Избраните политици след това неспирно пораждат съмнения в способността на държавните институции, както и в своите собствени способности. Да добавим към това и загубата на доверие, причинена от корупцията. Пандемията неприкрито подхрани алчността, дори членовете на Бундестага безсрамно забогатяха от бизнеса със здравето. А доколкото знам, този проблем и в България не е непознат.
Крайнодесните лидери внушават, че могат да решат всички тези проблеми. Това е демагогия, разбира се, но работи. Тя залага на невежеството, предизвикано от самите управляващи кръгове. Докъде може да стигне това? До налагането на предфашистки, националистически диктатури. Смятате ли, че е изключено Марин Льо Пен да стане президент на Франция през 2022 г.? Дори за Тръмп през 2020 г. гласуваха над 70 милиона американци.
– В сегашния Европейски съюз има ли достатъчно условия за провеждане на по-ясни социалистически политики?
– На това още Ленин е дал отговор в броя на в. „Социалдемократ“ от 23 август 1915 г.: „От гледна точка на икономическите условия на империализма, т.е. на износа на капитал и на подялбата на света от „напредналите“ и „цивилизовани“ колониални държави, Европейските съединени щати при капитализма са или невъзможни, или реакционни“. Днес ЕС съществува. Не изглежда Ленин да е грешал.
– В светлината на глобализацията, новите технологии, пандемиите как виждате перспективите на социализма през XXI век?
– Като убеден привърженик на Маркс – за чийто труд „Капиталът“ вече няма спор, че принадлежи на световното културно наследство – аз се чувствам длъжен да бъда исторически оптимист, дори и ако всички индикатори са мрачни. Но в историята винаги е имало периоди, през които хората са вярвали, че още утре светът ще свърши, че няма изход от всепроникващата криза. Сещам се за XVI век, когато е изглеждало, че настъпва краят на света. За онова безнадеждно време Фридрих Енгелс написа в „Диалектика на природата“, че това е била епоха, която „имаше нужда от титани и роди титани, титани по сила на мисълта, по страст и характер, по многостранност и ученост“. Мракът бе разкъсан от светлия Ренесанс. Не го приемайте като призив да чакаме отново да ни спасят „титани“. Но аз съм убеден, че титанът Разум ще се наложи – ако се погрижим за това. И че ще ни свърже в един съюз с всички онези, които не виждат в капитализма последната дума на историята.
