Помещението е относително тъмно. Стените му изчезват, видими са само контурите, очертани от розово-червени неонови тръби. Стените ги няма, помещението е станало неуловимо, ефимерно, абстрактно. Архитектурният наратив на пространството е изчистен и минимализиран до идеята за него. Структурата на галерия „Структура“.

При преминаването през портала на влизане в главното пространство на галерията зрителят ще – не ще стъпва на нисък метален праг, под който са разположени множество пиезо-микрофони. Стъпването върху прага активира микрофоните и звукът от стъпките се смесва със звук, който идва от говорители – 24-ри на брой, свободно разпръснати по пода на галерията, свързани с черни кабели, които напомнят рисунка, нервни влакна.

Говорителите изпълват пространството със звук, съставен от различни насложени абстрактни елементи и от един постоянен звук от неон с минимални вариации. Монотонната повторяемост на този звук се накъсва от включване и изключване. Звукът генерира плътна и интензивна среда, за да създаде звукови архитектурни композиции и да активира структурата, в която се намираме. В крайна сметка резултатът е потапящо, поглъщащо, завладяващо, физически натрапчиво звуково и визуално изживяване.

На стената срещу входа се виждат сенки на букви, които съставят фразата “Sometimes Closed is More Open than Open and Open is More Closed than Closed “*. При приближаване се вижда, че сенките са ефект от осветен обект – метални букви върху стъклена основа.

Като се изкачва по стълбите, които също са очертани от неоновите тръби, зрителят долавя приглушен шум от удари на сърца. Озовава се в следващото помещение, в което са разположени осем малкоформатни видео-екранa. Сърдечният ритъм тук е по-осезаем. От всеки екран към зрителя  гледа по едно око, от всеки екран тупти по едно сърце.

Изложбата има за цел да изследва въпроса за затварянето и неговите последици, както физически, така и психологически; да осмисли границата между удоволствието и болката, едно силно и в същото време двусмислено преживяване.

Какво сме и какво не сме, дали собственото ни възприятие не се основава на перманентна илюзия. Свободата – въпрос на непрекъснато предоговаряне.

* ninavale  е артистичното име с което подписват своите общи проекти художниците Нина Ковачева и Валентин Стефанов.

** Фразата е от творбата на Валентин Стефанов, създадена през 2000 г.