Планината обича ранобудните, но в този ден напрегнатото ми ежедневие ме отпусна чак в обедните си часове. Настъпих здраво педала на газта и дано онази алчна камера, добре прикрита зад прогнилата мантинела при тунел „Топли дол“ да ме е пропуснала, защото в противен случай ще ме лиши от някое следващо преживяване. Нямах време да я мисля, повече внимавах да не срещам вълнуващите неравности по нашите европейски пътища, особено в последния участък на априлския квартал Острец.
Оставих Калината малко след чешмата със студената вода и се гмурнах в гъстата букова гора. Най-сетне прохлада! Реката под мен се хлъзгаше по загладените от нея скали и спокойна течеше към низините. Но скоро трябваше да я изоставя, защото стръмният горски път се заизви рязко нагоре и стана възможен само за виетнамки и триосни джугани. И то само през лятото и не по време на дъжд. Предните дни беше валяло, затова на гората ú беше задушно и се потеше повече от мен. Сега само жълтата маркировка и каптажите ме подсещаха за света, от който исках да избягам.
Узрелите боровинки и малини се опитваха да прекъснат разговора ми с моята стара приятелка Гравитацията. За краткото разстояние до Табите доста често се сещахме един за друг, но след Тодоровата чешма нещата се поуспокоиха, а щом излязох на ширналата се поляна и видях гордата снага на масива Триглав и сгушените в подножието му хижи, отведнъж забравих за нея. Стадо кончета караулеше от близкия връх, а едно кученце ме поздрави малко по-агресивно, но успях да се споразумея и с него.
Събин ме посрещна вкусно, а по мобилната връзка разбрах, че всички са добре и са си вкъщи. Поради сушата, нямаше вода за къпане, но кой ти гледа в тая жега…
Умората ме победи още в девет часа и дори твърдият нар не успя да ú се противопостави…
+ + +
Зората ме свари събуден и ходещ. По тези места човек се наспива рано и в 6 часа вече бързах към Смесите. Там пет потока се срещат и смесват за да дадат началото на река Тъжа – място значително по-приятно от едноименните Пет кьошета в София. Русалийският проход, който пресичах, е един от най-високите в Балкана, но въпреки това малее в подножието на обкръжаващите го гиганти. И тук лесното свърши.
В сутрешния хлад скоро усетих горещина по стръмната пътека към хижа Мазалат. Една изгубена щека ме успокои че не съм сбъркал пътя, а когато излязох на открито и нагазих в хвойновото поле, остър полъх навлече всички дрехи на гърба ми. Краката ми се измокриха до коленете от росата. Разпран чепик допълваше позастарялата зимна маркировка и я правеше малко по-весела. Слънцето грееше някъде над върховете, но при мен още не беше дошло. Когато това се случи, околността закипя от жега. Показа се и се спря. Не беше сърдито, но като че ли искаше да вземе всичките ми сили и почти успя. А сянката се скри от страх и дълго време никаква не се показа.
Последва равен участък с урви от двете страни. Вървеше се леко. Единствено металният кръст и паметната плоча ме откъснаха от приятната гледка и ме върнаха в не толкова далечни, но мрачни години. Не всички са бродили като мен по тези места само за да се възхищават на природата!
Край малката локва-езеро изпечен овчар пасеше стадото си – рядка порода каракачански овце. Добре, че кучето му не беше от тяхната фамилия – дори лютивият спрей на дъното на раницата едва ли би ме спасил. Тук трябваше да се отклоня вдясно и стана брутално трудно. Транспортирът почти превъртя наобратно, но не виждах друг избор, защото вдясно изроненият каменист път не си знаеше завоите, а вляво Царството на еделвайса плашеше с канари и отвеси. Там бяха и мечките, грабливите птици и алпийската роза. Аз разполагах само с един гол ентусиазъм и той ме поведе напред измежду едрия пясък и туфите с оскъдна растителност. Непознато копито беше оставило красив отпечатък. Докато му се чудех, високо над мен няколко диви кози грациозно се понесоха по техните си пътеки на изток.
Малкият Кадемлия ме измъчи, но ме дари с чудновата панорамна гледка. Черните силуети на Пиргос и Мазалат откъм изток не ме гледаха с добро око, Розовата долина от юг криеше красотата си под обедната мараня, Средна гора зад нея ми се видя малка, но интересна, а на запад старопланинското било се проточваше далеч зад първенеца Ботев. Хижа Тъжа и Марагидик изглеждаха миниатюрни на пет часа път от тук. Северът се разстилаше и пъстрееше зад множеството хълмове и хилядите червени покривчета. А, за да усетя омаята на Пеещите скали, трябваше да се връщам много-много назад и надолу.
Скромно облаче поохлади страстите ми и аз заслизах през седлото към крайната ми цел – Големият Кадемлия. Там се намеси вятърът – взе ми дъха и разхвърли облаци навсякъде. Заключените бивши военни съоръжения стояха безразлични и нямаше как да ми помогнат, но малкият заслон до тях ме приюти и скромният ми обяд ми се стори невероятно вкусен. Изведнъж всичко се кротна и използвах да се гмурна в голямото пропадане към хижа Триглав. Виждах я като кибритена кутийка на километър под мен. На една ръка разстояние, но много дълга излезе тази ръка! Титаник не е потъвал така бързо, както се спусках аз по губещата се в треволяка пътека. Каменните пирамидки за пореден път ме спасиха от грешки. Скалите я правеха интересна, но и опасна, а моите 90 килограма веднага влязоха в конфликт с горките колене.
Украсих кратката си почивка в хижата с гъбена супа, едноименната бира и ароматно кафе. Оставих млад юнак да плаче за войводата край скарата отпред и забързах да наваксвам височина по незнаещия годините си тесен път, свързващ село Тъжа с Априлци. Стар път, но не и скучен. Реката едва се чуваше в ниското, а отсреща прозираше през клонака и всяваше страх Малката Козя стена. Отбелязаната като красив изглед кота криеше всички черти на древно тракийско светилище. Но най-незабравимото усещане ми се случи при Кадемлийското пръскало. Омайно се разпиляваха водите му, падайки отвесно от десетки метри височина. Околната растителност жадно пиеше от влагата му, а скалите го криеха от зли погледи. Той се разкри с целия си блясък след един остър десен завой. Нито забелязах пропастта под мен, нито се сетих да търся карстовия извор и ледената пещера – само кръжащите над него едри птици и него – това виждах аз в този прекрасен миг. Не исках да си тръгвам, но на място, където бях преди минути шумно се изсипа и прехвърча през пътя каменопад и това ме върна в реалността.
По-нагоре гората оживя – срещнах малки групи туристи, семейства и колоездачи. И те като мен не бързаха, а попиваха от чистотата на Майката Природа. От малка каменна плоча узнах за пътници, на които зимата е попречила да се приберат по домовете си и осъзнах колко крехко и опасно е общуването с необятните стихии. Дори и в спокойното подножие на върха, носещ късмет.
Вечерта хижата се напълни с дошли от всички посоки хора. Съдейки по себе си, те също трябваше да са уморени, но хорáта и веселбата продължиха до късно. Голям Кадемлия беше потопил горещото си чело в компрес от тъмни облаци. Небето остана светло дълго време, но когато притъмня напълно изложи на показ всичките си прелести. По млечния път започна сияйно дефиле, луната нетърпеливо очакваше реда си в гримьорната, планетите бързаха да я преварят, а Плеядите – късметлийските звезди заредиха своя ежегоден звездопад. Но аз бях взел своето през деня и не изгледах представлението до края.
+ + +
Обещах си този ден да я карам по-спокойно. Една лека разходка щеше да ми е напълно достатъчна. През ски-пистата стигнах за броени минути до великолепния Марагидик. Дребосък е той, сравнен с останалите, но погледът ми се простря в двете посоки по цялото било и после стремглаво се спусна в шеметните урви, за да се успокои в тихото ежедневие на Априлци. Моята кола беше някъде долу, но невидима в тихата сянка. Причудливи скали като стражари пазеха подстъпите към върха, а милият вятър, който упорито ме следваше по пътеката, ме остави сам и свободен. Бях на Горната земя, там където се оцелява трудно, но всяка една секунда е истински преживяна.
После се смъкнах до панорамния път и по него стигнах до Русалиите – широк и загладен връх, който ми заприлича на удобна площадка за танци на русалки и на стартова площадка за космически кораби. За съжаление, само джипове, моторетки и АТВ-та минаваха през него, въпреки забраната. Едно изворче и красив водопад предлагаха последната живителна влага оттук нагоре. Стада кончета и крави миролюбиво хрупаха тревица отстрани.
Юрушките грамади се изпречиха пред мен и ме подложиха на сериозно изпитание. Не на юруш, а тежко, като парен влак на шивачевски баир драпах по склона, а той все не свършваше. На самия връх срещнах първата жива душа от сутринта насам – германката Джулия. След няколкодневен преход краката ú вече не я слушаха – беше подценила силата на българските планини. За неин късмет, в моята вълшебна раничка се намери лек за нея и тя продължи към хижата.
Параджик и Ушите бяха последните препятствия преди заслона с вкусната вода Маринка и достолепния първенец Ботев. Но стадо овце-алпинисти, ведно с кучетата беше заело пътеката. Нямаше как да ги заобиколя, затова поех по обиколния път. Така стигнах до новоизградения заслон Михайлов и се спрях. Неописуемата гледка ме задържа дълго на това място. Виждах Розовата долина в краката си, почти целия си вчерашен маршрут, а Ботев връх ту се криеше, ту се показваше иззад облаците, гордо изправен над губещото се в бездната корито на река Голяма Бъзовица. По една Витоша разстояние имаше до тях и това надхвърляше силите ми, затова ги погледах още малко и заситних по обратния път.
Вятърът най-накрая определи посоката си и захвана песента си откъм север. Засвири през отворите на металните колове на зимната маркировка и доста добре докарваше високите тонове. Дрехите, които досега ми тежаха, влязоха в употреба. Само дъждобранът продължи да се спотайва при торбата с празните опаковки на дъното на раницата.
+ + +
Събин ме изпрати с пържени филийки и кафе, и не беше умората причина да слизам бавно по вече познатата пътека. Просто бавех чудния миг, който вече ми се изплъзваше…
30.08.2023
П.П. Дали срещнах русалки? Разбира се! Те са винаги покрай нас, само трябва да ги открием!
Динко Димитров
