В тази първа неделя на септември се случи да остана без занимавки, а ближните нямаха
нужда от мен. Какво по-хубаво от това! Дори болящото долу вдясно шесто зъбче не можеше да
ме спре и още с разсъмването пътувах към Петрохан. Внимателно отмятах завоите, защото са
много и остри. Беше спокойно, докато един бързак, не се справи добре и изскочи пред мен, но
за щастие, успя да извърти в последния момент и ми се размина.
Паркирах на сянка до чешмата при паметника край историческия път. Това място помни
събития с вековна давност, които днес са удобно забравени. Дано не се налага историята да ни
ги припомня, защото ще бъде болезнено.
Зарадвах се на прохладната гъста букова гора, но за кратко – огромните боровинкови
полета скоро блеснаха на утринното слънце. Те не предлагаха защита от природните стихии,
но през тях се вървеше лесно и… вкусно. „Узрялата българска червена боровинка разсейва
добрия турист, но добрият турист не се разсейва от узрялата българска червена боровинката.“-
с тази преиначена мъдрост и спохождан от позитивни мисли продължавах напред. Спирах се
често, за да се порадвам на ширналата се гледка от Миджур до Вежен. Кубетата на храм-
паметника Александър Невски процеждаха отблясъците си през рехавата мараня, а София ми
се видя някак малка и незначителна. Не по размери, разбира се.
Пътища и пътеки идваха и си отиваха. Треви, храсти и единични дървета се смесваха в
пъстра ярка палитра, въпреки сушата. Ситен прах се вдигаше след стъпките ми, но въздухът си
остана чист и приятен под зорките лъчи на изпепеляващото слънце. Настроението го
разваляше единствено остарялата маркировка, която все пак даваше някаква представа за
вярната посока. Но не бих искал да минавам по този терен в мъгла или през зимата.
В един момент навигацията подивя. Подкара ме по нагорнището вдясно. Аз ú се вързах и
с известни усилия достигнах до група доминиращи скали. Там, за моя изненада чисто нова
табелка посочваше пътеката към истинския връх – по на север и по-надолу. Красиво беше, но
не търсех това. Няколко преходни фрази ме споходиха, но отлетяха в безвремието още щом
достигнах целта си. Два пъти прочетох тукашната табела и спокоен, че именно с тези кукли от
гранит си е играла неизвестната мома Тодора, извадих шишето с вода от раницата си. Дошло
беше време за почивка и съзерцание. А имаше какво да се види: Врачанският масив на изток,
стръмната пирамида на Ком откъм запад, на север, далеч в ниското – ниви, язовири и къщи.
Само югът се криеше зад мощното централно било на Стара планина. Самите скали не бяха
големи, но висяха над пропастта и не бяха никак безопасни за изкачване.
Сбъдна се една моя стара мечта. Бях живял на улица със същото име. Бях чул и легендата
за смелото момиче, предизвикало и надвило с характера си прехвалените юнаци. Какво
невероятно място! Стоиш над скалите, готов да полетиш и нищо не може да те спре. Освен
времето, а моето свършваше, за съжаление.
Лесно намерих продължението на напуснатата пътека и се върнах по него. Шепа набрани
боровинки беше наградата ми за деня. Вятърът се появи отведнъж и се усили, докара облаци,
но не заваля. При чешмата няколко автомобила чакаха ред за да си напълнят тубите. Единият
дори идваше от Перник, имаше и такъв от Враца. Дали не се оказа права Баба Ванга, че ще
дойде ден, когато ще се мислим за богати и доволни, но няма да имаме вода за пиене? Не ми се
оставаше повече.
Затова си купих едно гърне с кисело мляко от ханчето и с неохота се върнах в
безпросторието.
03.09.2023
Динко Димитров
