Мургаш е сравнително нисък връх, само 1600 метра е висок, но е горд самотник и стои изправен над околните долини. Истински красавец. Ветрове го духат, пекове го пекат, мразове го мразят, но той не им се дава. Любезен домакин е за досадници като нас, а на метеоролозите е постоянен хазяин.
Слънцето грееше от доста време, но още не можеше да разтопи замръзналата роса, нищо че беше септември. Пътят през Елешница, забравен откакто пуснаха магистралата преди почти четири десетилетия, явно беше сънувал кошмари и се опита да ни ги разкаже. Чудех се как да прекарам пежото измежду зейналите дупки в асфалта. Винетната такса не беше достатъчна да покрие съмнителното удоволствие, което ни причини този полигон за луноходи. Подскачахме от кратер на кратер и редяхме приветствия към отговорните фактори. Все някак стигнахме до отклонението при незнайно как оцелелия гранитен паметник. Може би, отговорниците по разрухата вече се возят само с лимузини по гладки пътища и това го бе спасило. Кой да ти каже.
Паркирахме пред портите на манастира. Той не е действащ, но което е успяло да преживее лошото минало, днес е защитено. Охраната ни позволи да разгледаме възстановената църква и ни разказа за наскоро откритите 800 годишни стенописи, скрити под неугледна мазилка. Добре, че спрели навреме някакви монтажи и не надупчили стената. Наляхме си вода от каменната чешма и захванахме по стръмнината нагоре.
Сменихме кал, пясък и трева, но стигнахме до някакво било. По усет (а го даваха да е маркирано в жълто) избрахме да вървим вляво. В далечината се мяркаха някакви къщички и, според картата, трябваше да минем покрай тях, но табелите неестествено сочеха в различна посока. Скоро стигнахме до друго било и отново поехме вляво – натам ни водеше наклонът. В този момент от близките шубраци изскочи мъж с автоматична карабина и се изпречи пред нас. Встрани забелязахме високопроходим автомобил и още няколко въоръжени, налягали на различни позиции. Заформи се тревожно чувство, което поотпусна малко, щом разбрахме че сме нацелили началото на ловния сезон и хората от местната дружинка са дошли хем да помръзнат, хем да си опитат слуката, пък после каквото дойде.
С уговорки ни пуснаха да продължим напред, но само ако вървим по-встрани – там не било техният район. Едва ли бяха дали същия съвет на останалите животински видове, но само след двеста-триста метра започнахме да срещаме сърнички и зайчета, видяхме и следи от лисица. Нашите нови приятели този ден щяха да си останат „на предпазител“, но за нас така беше по-добре.
Скоро коларският път излезе от гората, изви вдясно и ни заизкачва по една обширна стръмна поляна. Минахме покрай красива, но пуста вила с прекрасен изглед към Витоша и Лозенската планина. Най-после стъпихме на истинското старопланинско било. Върхът ни очакваше малко по на изток. Следващото лято щях да го гледам откъм резиденция Търсава, но сега се чудехме как на тесния му гребен са успели да поместят изградените постройки и съоръжения. Не продължихме към Малкия Мургаш, а седнахме на едни камъни и се загубихме в ширналата се омайна панорама, огряна от слънцето и протегнала се чак до Рила. Погледнахме и на север, но там се беше настанила бяла като малеби мъгла и криеше всичко под себе си. Нищо не ни безпокоеше, дори вятърът си беше взел почивка, а дежурните метеоролози ремонтираха някаква цистерна и не ни обърнаха внимание. Само една странна човекоподобна скулптура, закачена на близкия корниз ни гледаше с безмълвен интерес. Течеше тих и спокоен топъл следобед.
На слизане направихме малко отклонение до едноименната хижа. Строена през едни отречени времена, за да приютява хората, ние я заварихме безпомощна и разграбена. Мръсен дюшек се въргаляше на пода, избелели надписи все още се четяха по стените, а откъм кухнята спукана тръба щедро пилееше питейна вода.
Напуснахме буковата гора, за кратко следвахме пътя за Бухово, а после открихме и се включихме в предишните си следи. Не знаехме за трагичното събитие отпреди половин век и затова не потърсихме паметника на загиналите летци. Превъртяхме лентата на обратно до момента, в който оставих Вальо пред блока му в Кремиковци. Коминчетата на металургичния комбинат вече не пушеха, а стърчаха гротескно като свидетели на човешката глупост и безвъзвратно мълчаха.
Прекрасният яркочервен залез удължи с още малко мига чудесния ден. Но приключи и трябваше да се прибирам във все така мръсната София.
Динко Димитров
23.02.2021
