„Винаги той! Навсякъде той!“
Когато през 1827 г. Виктор Юго публикува поемата си, посветена на Наполеон, никой не се усъмнява точно за кого е писана тя.
Шест години след смъртта на Наполеон Бонапарт и само 12 години след окончателното му поражение при Ватерло, неговото присъствие все още се усеща сериозно над западния свят.
Днес, пише The Wall Street Journal, това присъствие е по-слабо, но френският император остава източник на очарование и противоречия, както показва шумът около филма на Ридли Скот Наполеон, който ще излезе на екран на 22 ноември с Хоакин Финикс в главната роля.
Когато Юго пише поемата си, а и десетилетия след това, мненията за Наполеон обикновено се разделят по линиите, заложени за първи път по време на неговото управление.
Едва ли би могло да бъде другояче, като се има предвид огромното му разрушително влияние върху западния свят.
Това е човек, който през 1799 г., когато е само на 30 години, завзема властта с преврат и пет години по-късно се коронясва за император на Франция.
Благодарение на поредица от блестящи военни победи, той разширява границите на Франция до най-големия им обхват, който някой някога е виждал, като същевременно свежда голяма част от останалата континентална Европа до низ от държави-клиенти.
Наполеоновото управление премахва традиционните привилегии на благородниците и духовниците и внася мащабни промени в правото и гражданската администрация.
Войните му отнемат живота на милиони хора и завършват с поражение и окупация на Франция.
Повечето жители на страните, които са воювали с него, дълго време го смятат за тиранично чудовище – „корсикански людоед“ – или дори за въплъщение на Антихриста, както официално го нарича Руската православна църква. Но мнозина във Франция, а дори и някои политически радикали в държавите, с които той се е сражавал, виждат в него поборник не само на френския национализъм, но и на секуларизма и гражданското равенство, свързани с Френската революция.
Дори някои от най-яростните му противници трудно потискат това, че са очаровани от този човек – чувство, примесено с нотки на възхищение, посочва още WSJ.
Самият Наполеон, в последното си изгнание на британския остров Света Елена, отбелязва: „Какъв роман беше животът ми“ и е трудно човек да не се съгласи с него.
Млад артилерийски офицер, произхождащ от семейство, неизвестно отвъд малкия беден роден остров, той се издига, за да създаде най-голямата империя, виждана от времето на римляните, и да падне също толкова драматично.
През целия XIX в. великите писатели са привлечени неудържимо от Наполеон, който сякаш е достигнал нови граници на човешките възможности.
Стендал и Гьоте, Лермонтов и Пушкин, Хайне и Хегел му посвещават блестящи свои страници.
Ницше, в един паметен афоризъм, го нарича „синтез на Unmensch и Übermensch“ (чудовище и свръхчовек).
Уолтър Скот написва биография.
Ралф Уолдо Емерсън – едно от най-великите си есета: Наполеон, или човекът на света.
Толстой го представя като герой във „Война и мир“.
За Томас Карлайл Наполеон е пример за идеята, че „Историята на света е само биографията на великите хора“.
Но популярността на „теорията за великия човек“ избледнява от времето на Карлайл. Още Толстой всъщност подкопава идеята за Наполеон като колос, променящ посоката на историята, наричайки го по-скоро „сляп инструмент“ на по-големи исторически сили.
Във „Война и мир“ Наполеон често се явява не толкова трагичен, колкото комичен персонаж.
Как стоят нещата днес?
Съвременната Френска република в по-голямата си част отказва да почита Наполеон, въпреки че поддържа великолепната му гробница в Париж.
Шарл дьо Гол – още един френски генерал, превърнал се в ръководител от исторически мащаб, който обаче никога не се е отричал от републиканизма – заявява, че „Наполеон е изчерпал добрата воля на французите, злоупотребил е с техните жертви и е покрил Европа с гробове, пепел и сълзи“.
През 2004 г. националистически настроени критици упрекват тогавашния президент Жак Ширак, че отказва да отбележи двестагодишнината от битката при Аустерлиц – най-голямата френска военна победа за всички времена (и, ако съдим по трейлъра, една от основните сцени в новия филм). Но Ширак отговаря, че Наполеон на практика е нанесъл смъртоносния удар на революционната Първа република с преврата си през 1799 г.
Тогава той вкарва в затвора политическите си опоненти, налага жестока цензура на печата, възстановява монархията и води постоянни, агресивни войни. Това не е човек, когото съвременна Франция трябва да чества, смятат като цяло критиците.
Неотдавна те дори нападат френското правителство за това, че спонсорира изложби за Наполеон по повод двестагодишнината от смъртта му през 1821 г.
Към днешна дата основното обвинение е свързано с възстановяването на робството от страна на Наполеон във френските колонии.
След като мъжете и жените от африкански произход в Карибския басейн извоюват свободата си в началото на 90-те години на XIX в., Първата република официално обявява премахването на робството, Наполеон отменя това решение. В станалата независима държава Хаити силите му са победени, но на други места те успяват да върнат свободните хора в робство до 1848 г.
Въпросните критици нападат и Ридли Скот за това, че е посветил високобюджетен биографичен филм на Наполеон, а не например на хаитянските борци за свобода Тусент Льовертюр или Жан-Жак Десалин. Самият Скот явно също изпитва смесени чувства към избрания от него обект, когото сравнява с Хитлер.
Но въпреки многото мрачни глави от живота на Наполеон, на очарованието му е трудно да се устои.
Английският биограф Андрю Робъртс например обвинява френския император за това, „че се е опитал да създаде ранна версия на Европейския съюз“. Но в хода на писането на книгата си за живота на Наполеон Робъртс в крайна сметка се спира на заглавието „Наполеон Велики“, което е показателно.
От началото на 90-те години на миналия век досега само на английски език са се появили поне две дузини нови биографии, изчислява WSJ и добавя в заключение:
Наполеон е неизчерпаема тема за екрана, включена в стотици филми от изобретяването на този вид медия. Два от тях са филмова класика: Епосът на Абел Ганс от 1927 г. и този на Саша Гитри от 1955 г. – и двата озаглавени Наполеон.
Другите се провалиха, включително скъпоструващият Ватерло на Сергей Бондарчук от 1970 г. (в който хиляди съветски войници бяха използвани като статисти) и смехотворно лошият френски минисериал от 2002 г. с участието на Кристиан Клавие, комик, известен преди това с ролята си на глупав средновековен селянин.
Сега ще трябва да видим къде се намира последният Наполеон в тази дълга – и несъмнено незавършена – филмография.
