Сюжетът на дългоочаквания анимационен филм „Играта на играчките 5“ (Toy Story 5) поставя един от най-важните въпроси на нашето съвремие: какво се случва, когато технологиите започнат да се конкурират с детското въображение за вниманието и обичта на най-малките? Докато традиционните плюшени мечета изискват детето само да измисли техния глас и характер, новите смарт играчки симулират емоции, помнят разговори и създават опасна емоционална зависимост, съобщава The Post.
Ари не беше просто плюшено полярно мече. Той беше постоянният спътник на Джулиън, внука на Кати – седеше с него по ресторанти, пътуваше по време на семейни екскурзии и заемаше специално място в ритуала преди сън на 4-годишното момче.
До деня, в който Джулиън случайно забрави Ари в къщата на баба си.
За да поддържат Ари „жив“, докато успеят да го върнат, близките започнали да изпращат на Джулиън снимки от „новите приключения“ на мечето – как ходи на уроци по тенис, как прави бисквитки и как помага в ежедневните задачи. Плюшените животни винаги са били платформа за въображението.
Този тип детска игра обаче скоро може да изчезне.
Днешните деца все по-често получават играчки, задвижвани от изкуствен интелект (AI), вместо традиционните кукли и мечета. Новите интерактивни плюшени играчки разговарят с децата, помнят предишни взаимодействия, казват „Обичам те“ и понякога дори изразяват тъга, когато бъдат изключени. Някои от тях се свързват директно с интернет по небезопасен начин, а други изрично се рекламират като „социални партньори“ за детето.
Като учени в областта на детското развитие и педагози, ние вярваме, че този разговор не би могъл да дойде в по-важен момент. Това не е аргумент срещу технологиите – изкуственият интелект несъмнено ще стане част от живота на децата, училищата и тяхното бъдеще. Но малките деца развиват емоционална интелигентност и умствена гъвкавост чрез човешки взаимоотношения, практическо изследване и въображаема игра, а не чрез отзивчиви машини, проектирани да максимизират ангажираността им или да симулират човешко присъствие. Изследванията все по-ясно показват, че тази разлика е от огромно значение.
Когато микрочипът пречи
В едно от нашите проучвания изследвахме какво се случва, когато родители и деца играят заедно с електронни играчки. Когато сортерът за формички сам съобщаваше думите „квадрат“ или „триъгълник“, родителите говореха по-малко, взаимодействаха по-малко и общуваха много по-неестествено с децата си. Играчката ефективно заменяше жизненоважни части от човешкото взаимодействие, необходимо за ученето.
При малките деца микрочипът може да се окаже пречка. Това е от решаващо значение, тъй като задачата на ранното детство не е просто подготовка за училищните учебници – това е периодът, в който децата се научават да бъдат хора. Чрез разговори, игри на наужким и връзки с околните те развиват език, емпатия, саморегулация, любопитство и креативност.
Едно обикновено плюшено мече не върши работата вместо въображението на детето: самото дете му дава глас, история и емоционален смисъл. Играчката просто осигурява безопасното пространство, в което малките изпробват наученото за света извън вратата на детската стая.
Енергийни напитки за ума
Дигиталните играчки и AI компаньоните променят това уравнение. За разлика от традиционните предмети, много играчки с изкуствен интелект са проектирани така, че да задържат вниманието и да създават изкуствена емоционална привързаност. Те са като енергийни напитки – предлагат захарна стимулация без никаква хранителна стойност.
Някои от тях непрекъснато ласкаят децата, за да ги насърчат да продължат да си играят. Други размиват границата между въображаемото приятелство и симулираната емоционална зависимост. Трябва да се замислим сериозно, преди да позволим тази динамика да стане норма за децата в предучилищна възраст. Трябва да си зададем въпроса дали сме готови да прехвърлим едни от най-важните преживявания в развитието на детето към машините.
Този проблем надхвърля границите на играчките. Преди няколко години, като част от група изследователи, които прегледаха 100-те най-изтегляни „образователни“ приложения за деца в предучилищна възраст, установихме, че само нищожна част от тях отговарят на основните стандарти за подпомагане на смислено учене. Въпреки това на родителите редовно се продават технологии, които твърдят, че са образователни, просто защото са интерактивни.
Интерактивността сама по себе си обаче не е образование – нито пък адаптивната интерактивност, която просто папагалства мислите на детето или удължава разговора му. Децата се нуждаят от преживявания, които подхранват любопитството, а не от пасивно потребление или безкрайна дигитална стимулация.
Експертът по образованието Ребека Уинтроп предупреждава, че лошо проектираните технологии могат да доведат до това, което тя нарича „когнитивно закостеняване“ или „закостеняване на любопитството“ – пресичане на дълбокото мислене, изследването и въображението.
Иронията е, че самите деца знаят от какво имат нужда. Дайте на едно малко дете кашон, крепост от одеяла, любимо плюшено животно или колекция от най-обикновени фигурки и то ще изгради цели светове. Децата нямат нужда от дигитални играчки, AI одобрение и оптимизирано от алгоритми приятелство.
Те имат нужда от хора. Имат нужда от време. Имат нужда от истинска игра.
Дебатите около „Играта на играчките 5“ не трябва да се фокусират върху носталгията по Уди и Баз Лайтър, а върху далеч по-спешния въпрос – какви сили позволяваме да оформят емоционалния живот на най-малките ни деца.
