„Адската машина на щастието“ ни връща в 20-те години на XX век
Написан е в жанра “алтернативна история”
Владислав Тодоров написа политическа пародия
Излезе от печат “Адската машина на щастието”, остра социално-политическа пародия от Владислав Тодоров, автора на “Дзифт” и “Пумпал”.
Изобретателен, гротескно-ироничен и неподражаемо провокативен, “Адската машина на щастието” (224 стр.,) е разказ за стремежа към всеобщо щастие, въплътен в маниакални фиксидеи, чийто сблъсък води до исторически катастрофи и запраща човека в едно насилствено изпразнено от история битие. Действието се развива през 20-те години на XX век в измислена страна на Балканите. Голямата война е приключила, оставяйки след себе си разруха, взривоопасно социално напрежение и политическа радикализация; създадена е анархо-терористичната организация Оръдия на хаоса; след преврат е установена военна диктатура, подготвя се атентат…
Написан в жанра “алтернативна история”, романът целенасочено пренарежда историческия ход на времето, прекроява геополитическия контекст, преобразува събитията и измисля действащи лица. Така в опита си да създаде една възможна дистопия в миналото, той подрива пропагандно втълпените клишета.
Владислав Тодоров е доктор на философските науки, преподава кино и литература в Пенсилванския университет. Първата му книга, озаглавена “Адамов комплекс”, излиза в София (1991). В САЩ издава втората си книга – “Червен квадрат, черен квадрат: Органон за революционно въображение” (1995). Следват “Малък парадокс за театъра и други фигури на живота” и “Хаотично махало: политическа публицистика”. Американските списания “Постмодерна култура” и “Челси” публикуват първите му белетристични опити. Автор е на екранизираните романи “Дзифт” и “Цинкограф”.
Откъс от романа
Първи восъчен цилиндър
Корица на книгата
Да ви помоля за чаша вода, господине? Потя се здравата и гърлото ми съхне… Благодаря… Да ви попитам нещо… Нали восъчният цилиндър, дето се върти, няма да се стопи от жегата, записът да се затрие и после да трябва да повтарям, мразя да повтарям. Няма, казвате, слава богу! Да започваме тогава.
Небето над града беше с цвят на нар. Цикадите стържеха оглушително в ритъма на пулсиращата мараня. Слънцето беше в апогея си, напичайки медните покриви на Улпиа Сердика с металургична интензивност.
Следобедът течеше бавно като река от разтопен асфалт. Въздухът, необикновено гъст и тежък за пролетен ден като този, лепнеше по кожата. В тази палеща сероводородна влага на човек му трябваха химически хриле вместо дроб, за да си поеме дъх.
Бях седнал на желязна пейка под дебела сянка и с премрежен поглед съзерцавах жълтия площад с ар деко павета, на който се редяха Магнаурската библиотека и трите храма на монотеизма – базиликата “Свети Крал”, синагогата и джамията, чието минаре пореше с връх натежалото небе.
Внушителен фонтан-мемориал се издигаше в центъра на площада – един разцепен череп от черен гранит в памет на именит строител на новата румелийска държава, посечен на това място от Оръдия на хаоса.
Като безмълвен свидетел на края на света, обвит от хипнотична празнота, корпусът на базиликата “Свети Крал” наподобяваше гръден кош, чийто последен дъх сякаш бе застинал в монумент – дълбока вкаменена въздишка, отвътре куха. Тук преди много лета православната прамайка ме беше покръстила тайно.
Наблюдавайки този величествен архитектурен ансамбъл, изобразил поривите на воюващи цивилизации, се почувствах, как да кажа, призван. В краката ми се търкаляше барутното буре на стария континент, докато аз държах в ръцете си тлеещия му фитил.
Тогава работех в каталога в Магнаурската библиотека и същевременно учех статистика в Свободния университет. Мислех се за иконоборец, което обяснява интересите ми. Главният библиотекар на Константинополския лицей за мъртви езици ме запали по науката на големите числа. Той проповядваше статистика, вярвайки че математизацията на световните човешки маси ще ги отърве от лапите на мизерията. Само статистическият подход към човечеството можеше според него да спаси крехките мислещи тръстики, разлюлени в блатата на живота. Беше убеден, че статистиката може безгранично да уедрява брутното щастие на народите. Брутното, това беше думата.
