От начините, по които древните египтяни овладявали разливите на Нил, до земеделските практики на маите, миналото пази ценни уроци за живот в свят на природни катаклизми.
Земетресенията, ураганите и горските пожари са природни явления, които могат да се превърнат в бедствия. Колко тежки ще бъдат последиците им обаче до голяма степен зависи от това как се подготвяме и как реагираме.
Не можем да спрем земетресенията, но можем да строим сгради, способни да поемат движението на земята.
Това са знаели още древните.
Каменоделците на инките изграждали стени без хоросан, от прецизно напаснати камъни с неправилна форма. При земетресение те можели леко да се разместват, а след това отново да заемат мястото си. Традиционните японски дървени конструкции имали масивна централна дървена колона, която изпълнявала функция, сходна с тази на съвременните инженерни решения, помагащи на небостъргачите да издържат на силни земни трусове. А новите изследвания на древноримския бетон показват, че с времето той ставал по-здрав и до известна степен можел сам да възстановява пукнатините си. Определени частици в материала реагирали с водата и възпрепятствали разрастването им.
Умното планиране и строителство помагали на хората в миналото да се справят и с други бедствия, сред които суши и наводнения. Те умеели да използват природните процеси в своя полза, да поддържат земята здрава и да разчитат на силни връзки в общността.
Ако си припомним тези стари уроци, може би ще бъдем по-добре подготвени за бедствията на бъдещето, чиито щети вероятно ще стават все по-големи.
Те не се борели с природата, а я използвали в своя полза
Наводненията стават все по-опасни в световен мащаб, тъй като климатичните промени увеличават интензивността на валежите, а все повече хора живеят по крайбрежия, изложени на риск от наводнения и урагани.
Някои древни общества обаче намирали начин да извлекат полза от разливащите се реки. Вместо да ограничават водата в тесни корита, където тя може да се превърне в мощен и разрушителен поток, те ѝ оставяли пространство да се разлее върху големи площи.
Древните египтяни използвали ежегодните разливи на Нил, за да напояват земеделските си земи. Когато водата се оттегляла, по бреговете оставали речни наноси, които обогатявали почвата и я правели по-плодородна. Египтяните използвали и система, известна като басейново напояване: земни насипи задържали и направлявали водата, така че нивите първо да бъдат залети, а след това отводнени.
Други древни общности просто знаели къде опасността от наводнения е най-голяма и избирали да стоят далеч от нея.
Жителите на Москитовия бряг в източната част на днешен Хондурас изграждали селищата си извън заливните равнини на големите реки. Предпочитали места край по-малки притоци, където били защитени от най-тежките разливи.
Идеята да дадеш на водата достатъчно пространство, вместо да се опитваш да я вкараш насила в тясно корито, може да ни помогне и днес.
Съвременните инженери използват бетонни басейни, които задържат водата при наводнения и я отвеждат постепенно към реки или дъждовната канализация. През последните години градските планировчици започват да преобразуват тези съоръжения във влажни зони, способни да поемат повече вода и да ѝ позволят да попие в почвата. Възстановяването на естествените заливни равнини край реките също показва, че на водата може да бъде осигурено място, без тя да причинява бедствие в съседните райони.
Поддържали земята здрава, преди бедствието да настъпи
Древните общества внимателно обмисляли начина, по който използват земята.
Коренните народи на Австралия например палели малки, контролирани огньове, за да предотвратят избухването на много по-големи пожари. Така ограничавали натрупването по горската почва на суха растителност, която лесно може да подхрани пламъците.
Други древни общества, сред които маите, съзнателно оформяли териториите си като т.нар. мозаечни ландшафти. Земеделски площи, овощни градини, угари и гори се редували или преплитали. Вместо една територия да бъде напълно разчистена и превърната в постоянно поле само за една култура, редуването на различна растителност запазва почвата здрава и подпомага местното биоразнообразие.
За да защитят реколтата си от суша, инките изграждали терасирани ниви, благодарение на които почвата можела да задържи повече дъждовна вода, отколкото при равен терен. Древните общности в боливийското Алтиплано, около езерото Титикака, прокопавали канали между повдигнати земеделски площи. Те едновременно напоявали растенията и ги предпазвали от измръзване.
Днес тези древни и щадящи природата начини за управление на земята отново привличат вниманието на специалистите, които търсят стари решения за нови проблеми. В райони като Австралия, където все по-тежките горски пожари причиняват огромни щети, в превенцията вече се включват традиционни практики на коренните народи за управление на огъня.
Опитът на коренните общности намира приложение и в съвременното земеделие. Покривните култури могат да помогнат за задържането на влагата, а практиките на регенеративното земеделие поддържат почвата здрава.
Древните хора са знаели, че след бедствие никой не се възстановява сам
Популярната днес култура на оцеляването често се върти около индивидуалното трупане на запаси и образа на самотния герой, който се справя без чужда помощ.
Историческите свидетелства разказват друга история. При бедствие именно сътрудничеството в общността, а не разчитането единствено на собствените сили, увеличава шансовете хората да оцелеят и да възстановят живота си. Бавният, последователен процес едва ли би изглеждал впечатляващо на кино, но именно така човешките общества са се изправяли на крака след катастрофи.
След пристигането на европейците в Северна Америка, последвано от завоевания и болести, оцелели представители на различни племена във Флорида започнали да създават общи селища. До XVIII век те вече били известни като семиноли.
Когато през 227 г. пр.н.е. силно земетресение разтърсило древногръцкия остров Родос, градът успял да се възстанови с помощта на други селища от Средиземноморието. Проучванията на начина, по който древните общности преодолявали бедствия като суши и наводнения, показват, че обществата със сплотени и приобщаващи социални структури имали по-голям шанс да оцелеят.
Този тип взаимопомощ е жизненоважен и за общностите, които днес се сблъскват с природни бедствия.
След като ураганът Хелийн предизвика смъртоносни наводнения в района на Апалачите през 2024 г., хората споделяха храна и вода и си помагаха при разчистването на останките, включително със съседи, които живеят далеч един от друг.
Бункерът, зареден с храна и други припаси, може да поддържа малка група известно време. Но едно общество се нуждае от ферми, училища и магазини, от инфраструктура и работещи вериги за доставки. Рано или късно дори най-добре подготвеният човек ще има нужда от функциониращо общество.
Можем да възродим древните подходи за справяне с наводнения и пожари. Но още по-важно е да последваме качеството, което отличава успешните общества от миналото: способността им да се приспособяват.
През кризите преминавали онези общности, които умеели да променят поведението си, да сменят посоката и да търсят други решения. Зависимостта от една-единствена земеделска култура, търговски партньор или ценен ресурс е сигурна предпоставка за бедствие. Негъвкавите общества, също като негъвкавите сгради, трудно устояват, когато земята под тях се раздвижи.
