„БЪЛГАРИЯ ПРЕДСТАВЛЯВА ЛЮБОПИТНО ЗРЕЛИЩЕ…“

Автор-Георги Н. Николов

Това споделя в бележките си шведският пътешественик Алфред Йенсен, отпечатани през 1895 г., кн. ІХ, на списание „Български преглед”. Написаното от него, заедно със спомените на други чуждестранни наблюдатели от същата епоха, днес възражда страната ни за нов живот. Страниците са късчета мозайка за друго, безвъзвратно отминало време. За различни обществени порядки, бит и манталитет. За народопсихология, която в ХХІ в. уж сме модернизирали, но жилавата ганьовщина продължава да наднича от килера. И за навлизащата тогава в пределите ни Европа, здрависваща се учудено с нашите бит, душевност и порядки.

Веднага искам да спомена, че Йенсен се старае да бъде точен и обективен в „заснетите“ обществени картини и в изводите си към тях. От редовете лъха явна добронамереност. Разказът му за кокетните офицери с мундири и саби, за елегантните дами и изисканите господа в Русе, е преплетен и с други персонажи – фигури с кирливи чалми и фесове, грациозни кадъни, „овошкопродавци”, занаятчии… Човешка пъстрота, илюстрираща новата гражданска пирамида у нас. Но „сравнително малко народи има, които да са си запазили първобитната хубост тъй добре, както българите. Игото, под което са били пъшкали цели векове, като че е подигнало расата и я направило по-прясна и по-чиста: яко телосложение, правилна снага, лице отворено и правилно, очи остри и живи.” Макар не само физическата красота да впечатлява автора. Той е добър психолог, защото чистосърдечно и убедено споделя: „Колкото повече влизах навътре в земята, толкова по се потвърдяваше мнението ми за българския народ. Българинът е практичен и трудолюбив, търговец и занаятчия, опитен орач и ханджия. Умерен в обикновените си потреби, той знае за всичко мястото и не харчи нищо излишно. Но от друга страна не експлоатира пътникът за своя полза. Както казахме, той е недоверчив към чужденци, защото се бои, че те дохождат да му вземат занаятът: това е твърде понятно за един млад и жизнен народ, който след вековни страдания иска сега да си бъде сам и да се не дава в ръцете на висшата техника и на чуждия капитал”.

На този фон разказът включва кратки разсъждения за неща, които само опитен наблюдател може да види – за същността на чорбаджиите и фанариотите. За неверието на народа към гръцките свещеници и от какво е породено то. За историческата признателност, олицетворена със срещания и в най-малката балканска колиба лик на Александър ІІ, редом с портрета на княза. И не на последно място, като вид предупреждение – за идването на чуждестранни заселници. Сред тях, според автора, има „килипирджии, изпаднали търговци, деградувани офицери и пр., които истина донасят един вид европейска култура, ала не от най-добрата й страна. Тия хора дохождат или да си прекарват живота ефтино, или да спечелят пари, но в всеки случай това не става за в полза на материалното и морално развитие на страната. Разкошът расте, обществото се разваля, и оргиналното, здравото и естествено доброто изчезва”.

Това се вижда най-добре в София, посетена от Йенсен през 1890 и 1894 г. Тя изглежда в очите му на „българска селска мома, която чрез немска женидба получи европейски вид и модерно облекло. Но ожурените й образи подсещат още за югославянското й (южнославянско – б.м.), произхождение”.

Няма го вече дрипавият и кален еврейски квартал. Два хубави моста, украсени с орли и с левове, радват минувачите. Построени са нови хотели и министерски здания, поща, банка и телефонна станция. В градския парк са поставени няколко голи амурчета и други митологически статуи. Но защо, чуди се авторът, още не е готов паметникът на Левски? Затова пък дружеството „Славянска беседа” прави неотразимо впечатление с великолепната си сграда. С читалнята и театралния салон, в който през зимата самодейци поставят избрани сценични творби. А в двете градини полкови оркестри развличат публиката с хубавата си музика. В ремонт е княжеският дворец…„Най-голямо променение в София – отбелязва Йенсен – видях у „Червения рак”, който преди 3 години бе само проста бирария, гдето се харчеше Дреерово пиво, сега – голям ресторан – „според всичките изисквания на модерното време”. Немците се умножили в София и – жаждата с тях”. По улиците се разхождат, както едно време, едри черногорски гавази. Скитат тълпи цигани – хамали и ваксаджии, с дървени сандъчета под мишница, и всякакви други забързани люде. А сред тълпите пъстреят уханните петна на бомонда: елегантен, весел и безгрижен…

Градът е с много лица, но, както пътешественикът справедливо отбелязва, София не трябва да се отъждествява с България. Как е по другите места? Каква е спецификата в старата столица Велико Търново? „Още на часа 5 сутрин ме събуди един заглушителен шум на улицата: биволи, волове, магарета, конье, овце, свини и гъски се разхождат в дълги върволици през тясната и крива каменна улица. Всички канят с стоката си. В берберниците пекат на скара малки „бифтеци” за почитаемите мющерии; сарафите пазят за лов зад своите стъклени долапчета, а в отворените дюкяни седи занаятчията с игла или чук в ръце. Българският труд се вижда навред. Когато селянките дойдат в град с жито или друго и седнат да го продават, постоянно въртят вретеното и предат с удивителна сръчност – макар тъй примитивно. Но подир обед, кога запече силно слънцето, българско Търново става мъртъв град. Дюкяните се затварят, а в работилниците калфите лежат и почиват на сянка. Всяко движение спира за няколко часа, и през това време само се яде и спи. Само глухият глас на лимонададжията се чуе още”. Над всичко се извисяват руините от различни исторически епохи и все така амфитеатрално къщите се оглеждат в Янтра. Като авторът с право припомня думите на Молтке, че този град е романтичен и вратоломен. Защо ли?..

Пътеписът, верен на жанровата си характеристика, трудно може да бъде преразказан от друг човек с очите на своя създател. Той просто трябва да бъде прочетен с отворено сърце. Какви са достойнствата на „Пътни бележки от България”, родени под перото на Алфред Йенсен? Наистина, днес малко странно звучи встъплението, поставящо акцент върху „културното значение на европейския милитаризъм”. Основано, когато липсва друг избор, върху предимствата на военната сила пред дипломацията, религиозните ценности, стоицизма. Това е теория, която няма как да не се породи от близки все още барутни спомени, многочислени жертви и прекроени граници. Затова пък в целия текст отсъства предварителната, демонстративна убеденост на други наши гости, че се намират в див и изостанал край на света. И от тази позиция трупащи само негативни впечатления като доказателство за правотата си и за критичното си отношение към видяното. За разлика от шведския пътешественик, част от тях не разбират историческите предпоставки, върху които израства нова за своето време балканска държава. Чужд им е и социалният пейзаж. Там съзират единствено ориенталска пъстрота, примитивизъм, груби отношения и дистанцираност към непознатото. Но Йенсен опознава страната ни с любознателност и доверчивост, които му позволяват да вникне правилно в богатата й същност. Да открие и сподели очевидното: че тя постепенно загърбва негативите от чуждото господство и преоткрива националната си идентичност. Че народът е запазил в историческите превратности своите морални добродетели и несъмнено ще прекрачи с тях в бъдещото време. А още – че традициите на патриархалното при него са съвместими с новите потребности на столетието и хората ще продължат по верния път за собственото си добруване.

 

„Българите са пъргав, здрав, пестовен и работен народ – затова се убедих при двукратното ми преминуванье Балканът. Балканът беше огнище за политическо освобождение, и той пак може да бъде огнище за едно обществено възражданье на българския народ, който с благодарение приима добрите произведения на Европа, ала презира нейните фалшиви главни и червиви плодове. И в тоя смисъл нека България остане вярна на девиза си: България за себе си!” Дори и днес звучи добре, нали!..

 

…………………………………………………………

 

„Алфред Йенсен е шведски писател, роден през 1859 г. Завършва славянска филология в университета на Гьотеборг. Работи като преподавател по руски език в университета, изучава и други славянски езици. Пътува из Балканския полуостров, посещава Черна гора, Сърбия и България. Избран е за член на Института за Нобелова награда като най-добър познавач на славянската литература. Превежда на шведски език творби на Христо Ботев и Пенчо Славейков. През 1893 г. превежда романа “Под игото” от Иван Вазов (неотпечатан), публикува книгата “Христо Ботев, български поет на свободата” (1891 г.), в която включва уводна статия и 13 стиха на поета, превежда и “Кървава песен” от Пенчо Славейков (1913 г.). През 1918 г. под редакцията на Йенсен и М. Еренприс излиза сборникът “България”, в който са включени творби от Хр. Ботев, Ив. Вазов, П. П. Славейков, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров. През 1913 г. предлага кандидатурата на П. П. Славейков за Нобелова награда за литература. Умира през 1921 г.” – биографичните данни са взети от интернет

 

 

Източник-https://sbp.bg/

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.