10 от най-красивите български стихотворения

Българската поезия е неизчерпаем източник на красиви цитати. Когато бяхме ученици, с досада учехме стихотворения наизуст. Като възрастни обаче оценяваме тези невероятни слова, които карат сърцата ни да мечтаят.

В родната ни литература има хиляди уникални стихове, които си заслужава не само да бъдат прочетени, но и запомнени. Всеки има любимо стихотворение, което му напомня за специален човек, място или чувство. А в тази десетка искаме да ви припомним някои от шедьоврите на българската поезия.

1. Две хубави очи – Пейо Яворов

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; -музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.

Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! –
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…

2. Ревност – Дамян Дамянов

Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя… тъкмо в теб.

До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент. 

Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз…
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
– Нима, нима ще те изгубя? –
си викнах сам във адски страх.
Нима?!… Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът –
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!

3. Аз съм българче – Иван Вазов

Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.

Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам —
първа радост е за мене.

Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.

Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.

10 от най-красивите български стихотворения

4. Бяхме най-близки – Блага Димитрова

Искаш с теб да останем добри познати.
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха слети –
да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –
леко да се поздравят?
Устни, които се пареха безпощадни –
дружески да си мълвят?

Не, ний не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки… Затуй отсега нататък
ще сме най-чужди в света.

5. Майце си – Христо Ботев

Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?

Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена?!

Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!

Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдая.

Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!

Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама,
сила усещах – що не желаях?
Но за вси желби приготви яма!

Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана…

Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!

6. Стихии – Елисавета Багряна

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите —
в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,
разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна —
къщиците и градинките, и добитъка на хората —
в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
на които с букви кирилски пише „черното“ и „бялото“ —
в избите студен, каменни, завещани от дедите ни —
в родния ми град?

Как ще спраш ти мене — волната, скитницата, непокорната —
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища — недостигнати, неминати, —
мене как ще спреш?

7. Аз искам да те помня все така – Димчо Дебелянов

10 от най-красивите български стихотворения

Аз искам да те помня все така: 
бездомна, безнадеждна и унила, 
в ръка ми вплела пламнала ръка 
и до сърце ми скръбен лик склонила. 
Градът далече тръпне в мътен дим, 
край нас, на хълма, тръпнат дървесата 
и любовта ни сякаш по е свята, 
защото трябва да се разделим.

„В зори ще тръгна, ти в зори дойди 
и донеси ми своя взор прощален – 
да го припомня верен и печален 
в часа, когато Тя ще победи!“ 
О, Морна, Морна, в буря скършен злак, 
укрий молбите, вярвай – пролетта ни 
недосънуван сън не ще остане 
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас, 
чертаят мрежи прилепите в мрака, 
утеха сетна твойта немощ чака, 
а в свойта вяра сам не вярвам аз. 
И ти отпущаш пламнала ръка 
и тръгваш, поглед в тъмнината впила, 
изгубила дори за сълзи сила. – 
Аз искам да те помня все така…

8. Доброта – Петя Дубарова

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!

9. Нощ – Дора Габе

О, нощ, която всичко ми отне
и в себе си погълна тъй безследно,
кажи сега и словото последно,
щом маската от погледа ми сне!

Умряха в тебе толкова души,
затвориха се толкова зеници,
захвърлени самотници в тъмници
изсмука твоя мрак и присуши!

А жадно гледат топлите ти взори —
очите твои — разтопена плът,
потъна в тях светът и се затвори.

И само птичка върху твойта гръд,
отметнала главица, пее, пее,
а ти мълчиш, заслушана във нея…

10. Да бъде ден! – Христо Смирненски

Нощта е черна и зловеща,
нощта е ледна като смърт.
В разкъсаната земна гръд
струи се бавно кръв гореща.
В димящите развалини
безокий демон на войната
развял е хищно знамената
и меч въз меч безспир звъни.
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст,
и хилядни тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.

И мрака става по-дълбок,
тълпите нижат се едвам.
За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един копнеж, мечта една
гори и се топи в душите
и през сълзи и кървав гнет,
през ужаса на мрак студен
разбунен вик гърми навред:
„Да бъде ден! Да бъде ден!“

По професия Елена е геолог, но по душа е пътешественичка. Най-голямата ѝ страст са книгите и писането. Когато я обземе вдъхновение, пише стихове и кратки разкази.

Източник-https://www.10te.bg/art

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *