Алексей Кондратиевич Савр̀асов е руски художник реалист с голяма дарба и трагична съдба. Той е един от най-добрите руски пейзажисти, преподавател по пейзажна живопис, един от членовете-учредители на обществото на Передвижниците.[1] В историята на руската живопис остава като създател на руския лиричен пейзаж.[2]
Алексей Саврасов е роден на 12 май 1830 година в Москва, в семейството на дребен галантериен търговец.[1] Детството си прекарва в различни части на Замоскворечието, квартал срещу Кремъл, на отсрещния бряг на реката. Влечението му към рисуването се проявява от най-ранна детска възраст. 19-годишен Алексей вече е самоук художник, овладял техниката на работа с акварел и гваш. Рисува пейзажи с изображения на модни за онова време романтични мотиви като „Изригването на Везувий“ и „Буря в морето“, които продава на евтини цени.[2]
Ранното творчество на Саврасов се развива изцяло в рамките на Романтизма и се отличава с любовта му към силни атмосферни ефекти и контраст между предния и задния план на картините. Постепенно художникът преминава към по-спокойни и хармонични композиции и по-меки колоритни решения както е при „Пейзаж с река и рибар“ от 1859 година.[1] Счита се, че това е най-добрата негова картина, наред с „Гарваните долетяха“ и е една от най-хубавите в цялата руска живопис от онова време.[4]
През 1862 година Саврасов получава възможност за сметка на МОЛХ (Московское общество любителей художеств) да замине за Лондон за откриването на Световното изложение и да посети и други европейски страни – Дания, Швейцария и Франция.[4] В Англия се запознава с европейското изкуство и в частност – с пейзажната живопис в страната, която е малко известна в Русия. Силно впечатлен, в едно от писмата си пише „Нито една академия в света не може така да развие възгледите на художника така, както една истинска изложба в Лондон.“. Саврасов отбелязва дълбочината на мисълта, наблюдателността и местния характер на колорита в тези пейзажи.[1]
Новите търсения на художника се проявяват най-силно в картината „Гарваните долетяха“ от 1871 година. Рисува я през март в села Молвитино, когато снегът се топи, небето е сиво-синьо и избеляло, а пролетните гарвани са накацали по клоните на брезите. На заден план се виждат тъмни къщи и стара малка църква, а зад тях се разпростират далечни ливади. Всичко се слива в една обща, силно въздействаща, лирична картина. Платното е представено на първата изложба на передвижниците – обединение, на което Саврасов става един от учредителите. Картината не е достатъчно оценена от съвременниците, но с времето тя става един от най-популярните руски пейзажи. Художникът рисува няколко нейни варианта – през 1871, 1872 и 1879 година.[1][6]
Това е най-зрелият и ярък период от творчеството на Саврасов, което се доказва не само от избора на теми, разкриващи значителни явления в природата и смяната на нейните състояния, но и от неговото постоянно търсене на нови живописни изразни средства. Това време става едновременно и възход и залез на участието му в развитието на реалистичното изкуство.[1]
За следващите работи на Саврасов е характерно особеното поетично настроение, лъхащо от всяка от тях. Това са впечатляващите московски мотиви, покоряващи с непресторената си простота или с битовизма на преден план, на фона на величествени и живописни гледки – „Двор“ (1870-те), „Поглед към Московския кремъл. Пролет“ (1873). Картината „Път“ от 1873 година особено впечатлява с начина на предаване на мократа почва и играта на светлини и сенки по облаците.[1] Към най-добрите московски пейзажи от 19 век се отнася картината му „Сухарева кула“ от 1872 година, нарисувана по случай 200-годишнината от рождението на Петър I. В късния пролетен следобед разрушената вече историческа кула се издига на фона на розовеещо небе, ята птици летят над заснежените покриви, а къщите и дърветата са покрити със скреж.[5]
През 1870-те години руският реалистичен пейзаж търпи ново развитие, като в структурата му се появяват по-сложни естетически и нравствени идеали и обобщени форми. Впечатленията от есенната природа, която продължава да вдъхновява художника, се появяват по различен начин в работите му. Пейзажите „Върби край езерцето“ (1872) и „Есенен ден“ (1873) са доказателство за големия творчески потенциал на художника. Постепенно в тях все повече започват да се открояват чертите на Символизма. Саврасов придава на природата свойствата на носталгични видения, както в елегичната „Гроб край Волга. Покрайнините на Ярославъл“ от 1874 година. Подобни черти често се срещат в многообразните картини на художника от онова време – „Вечер. Полетът на птиците“ (1874) и „Вечер. Поле с врани“ (1880-те). Такива са и много от неговите късни пролетни и зимни пейзажи.[1]
Художникът продължава темата си за Волга, която е сериозно залегнала в творчеството му – „Топене на снеговете. Ярославъл“ (1874), „Волга. Далечини“ (1870-те), „На Волга“ (1875).[1] В картината „Дъга“, рисувана през 1875 година, художникът изобразявайки девойка, вървяща към село, разположено на хълм. От реката към него се издига пътека с изкачващи се нагоре стъпала, тревата наоколо наподобява мокро, зелено кадифе, а през облаците и слънчевата светлина пробива началото на дъга. Пейзажът е толкова поетичен, че обичайният селски мотив се възприема като символ на духовен възход. Като смисъл, близка до тази картина е и следващата „Пред вратите на манастира“ от 1875.[7]
Кръгът на неговите пейзажи с идейно-обобщаващ план завършва със „Зимен пейзаж. Слана“ (1870-те), „Вечер. Полетът на птиците“ (1874) и изпълненият във връзка с последната картина пейзаж „Залез“. Всички негови творби, рисувани по-късно, вече нямат такъв размах и многоплановост. Сред тези от 1880-те години, изпълнени със сложна техника на живописен рисунък остават „Нощ“ (1883), „Лунна нощ над езерото“ (1885), „Вечер. Поле с врани“ (1880-те), „Здрач. Пейзаж“ (1880-те), „Борове на брега на езеро“ (1880 – 1890-те), „Топене на снеговете“ (1887).[7]
След този период работите на Саврасов все по-рядко се появяват на изложбите на передвижниците.[1] Личната драма на художника в края на 19 век измества на заден план и името на майстора, и неговите произведения. Бедността, семейните неуредици, ранната смърт на няколко от децата му, охлаждането от страна на публиката и непрекъснатите критики на академичното ръководство, го въвеждат в дълбока духовна криза, отчуждение и пагубно увлечение към виното.[2][8]
Особено се засилва трагизмът в живота му, когато през 1882 година, скоро след смъртта на Перов, е уволнен от училището и лишен от държавното жилище. Постепенно намалява и зрението му и през 1889 година, по негови думи, почти не вижда формата на предметите. Дъщеря му Вера пише „В борбата си за съществуване той направо изнемогваше и нямайки достатъчно силна морална подкрепа от страна на семейството си, той започна да пие и с това погуби себе си, таланта си и разруши семейството.“ Постепенно интелигентният и деликатен художник се превръща в почти безволев, закоравял алкохолик.[8] Изпаднал от обществото живее главно от копия на ранните си творби, включително и на най-добрата си картина „Гарваните долетяха“.[1]
Въпреки всичко, до последните си дни той създава нови и забележителни пейзажи. Често това са вариации по теми, които вече се срещат в неговото творчество, особено любимите му есенни мотиви, но те обикновено са невесели, драматични и мрачни. Такива са „Ръж“ от 1882, в която над златистите посеви се събират черни, буреносни облаци и „Пейзаж. Село Волинское“ от 1887. В късното му творчество все пак има и по-весели работи като „Пролет. Градини“ от 1893 година.[8]
В началото на 1890-те години с него живее нова жена – Евгения Моргунова, с която имат две малки деца. Старите приятели и особено Третяков се стараят да му помогнат, но без особен резултат. През последните си години попада в ръцете на търговец, който изкупува картините му на безценица. В този период от живота си особено много и успешно рисува графики. През 1894 година, с помощта на приятели, е издаден албум с негови рисунки по повод 50 години творческа дейност.[8]
Дълги години Саврасов живее в нищета и умира на 26 септември 1897 година[1] самотен и тежко болен. Погребан е във Ваганското гробище на Москва. След неговата смърт името му, като водещ майстор на руския пейзаж, е практически забравено, а ако се споменава, то е само с критичен тон. Години по-късно творбите му са преоткрити и той заема полагащото му се място в историята на руската пейзажна живопис.[2]
