Автор-Екатерина Лимончева
Филмът „Синоними“ на Надав Лапид беше в есенната програма на София Филм Фест
От зрителска гледна точка изглежда много добра идея един кинофестивал да има няколко издания годишно. Така не се налага да чакате до следващата година, ако предпочитате по-арт филмови преживявания. Доста такива могат да се открият в есенната програма на София Филм Фест Есен, там беше включен и носителят на Златна мечка от Берлинале 2019, израелският „Синоними“. Ако следите разпределението на Мечките, би трябвало да знаете, че те рядко попадат при „широкодостъпни“ филми и творбата на Надав Лапид не е изключение от правилото. Дали поради специфичното чувство за хумор на режисьора, дали от леко енигматичната тема за израелската национална идентичност – част от еврейското самосъзнание, но също и самостоятелен източник на душевен дисбаланс; от особения начин на водене на разказа, при който някои от нещата се подразбират, а други внезапно изчезват в хода на фабулата като маловажни; или от факта, че провокираните въпроси – сюжетни и морални, са много повече от предложените отговори, но „Синоними“ определено е странен филм, не непоносим за гледане, а просто трудно разбираем, и то на много нива (което, от друга страна, го прави и по-интересен за „дешифриране“, ако имате нужното търпение).
СКИТНИКЪТ ЕВРЕИН
Млад мъж „пада от небето“, както го е майка родила, и се опитва да намери мястото си в един химеричен свят – това е метафоричното обобщение на историята в „Синоними“. А по-конкретно става дума за бивш войник от израелските специални части, който пристига с раница на гърба в Париж, бягайки от миналото си. Под знака на преоткриването Йоав отхвърля родината си и своя език, за да се потопи с тяло и душа във френската култура, с помощта на двама нови парижки приятели, които буквално го спасяват от измръзване… Йоав вече не иска да бъде израелец, той системно бойкотира иврита и подарява всичките си колоритни истории – неговото наследство, живот и идентичност, на френския си приятел Емил, а после си ги иска обратно… В крайна сметка, чувството за принадлежност и дълбокото желание да открие своето място не успяват да дадат отговор на въпроса какво те прави израелец или французин.
ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ
За Йоав Франция е нещо като Светият Граал, място и състояние на духа, където ще преоткрие вкуса към живота и ще намери истинската си идентичност. Любопитното е, че също като представата за Израел и френската земя изглежда по-скоро плод на фантазията на героя или на самия Надав Лапид (воден от просветлението да напусне родината си). Странният хумор на филма пуска корени в идеализираната концепция за Париж и за френската култура и се смесва с абсурда и размисъла по темата за националния идеал и предубежденията. Колкото повече Йоав напредва в пътуването си, толкова повече разбира, че не е открил оазис насред пустинята, а „Синоними“ приема предизвикателството да противопостави липсата на нюанси в убежденията на протагониста (Франция е раят, а Израел – адът на Земята) на сложната реалност, която си остава невъзможна за поетизиране и в крайна сметка винаги ни застига.
ДУМИТЕ
Любовта и омразата на Йоав минава през езика. От иврита, на който отказва да говори дори с родния си баща, до френския, който неуморно усъвършенства, повтаряйки до премала думите и техните синоними по парижките улици. От натрапчивото присъствие на мита за троянския герой Хектор (една от най-неясните асоциации във филма), с когото израелецът, мечтаещ да бъде французин, се отъждествява, до гротескната сцена със съмнителния творец, който снима „порнопърформанс“ и скандирането на Марсилезата в курса по подготовка за натурализация. Постепенно смисълът на синонимите от заглавието се измества от словото към самото живеене и взискателността на думите се разпада, също като интензивността на разказа.
МАНИЕРИЗМЪТ
„Синоними“ е противоречиво приет от критиката, може би заради усещането за закъснял модернизъм, което излъчва, или поради малко неясното си послание. Видимо е влиянието на творчеството на Жан-Люк Годар, но присъства и повей от филми, цитиращи епохата на Новата вълна като „Мечтатели“ (2003) на Бертолучи. Образът на Йоав като повече или по-малко предполагаемо алтер его на режисьора балансира между спонтанност и формализация, която на моменти създава усещането за известна принуда в актьорската игра, граничеща с претенциозност, а дискурсът губи от силата си, поради тежестта на определени режисьорски решения.
ПРЕД ЗАТВОРЕНАТА ВРАТА
Пренареждащ вечния екзистенциален пъзел на интеграцията, „Синоними“ не храни сериозна амбиция да критикува дисфункционалността на френската социална система. Той предпочита да избере суровия абсурд (отдалечаващ автобиографичния елемент, свързан със съдбата на самия режисьор), понякога източник на възхитителна ексцентричност и магически сцени, а друг път толкова необуздан, че произтичащият дискомфорт става почти непоносим.
Навсякъде чужд, Йоав е скитник, който не успява да се интегрира в града на своята утопия, създаден от въображението на Надав Лапид. Но най-ефектният момент в „Синоними“, обобщаващ посланието отвъд чудноватите криволици на режисьорския стил, е Йоав, тропащ по затворената врата в началото и края на филма, първо в отчаяние, после с решимостта на човек, който няма какво да губи.
