Едно интервю на Георги Н. НИКОЛОВ с поета и публициста Петър АНДАСАРОВ
МЕЧТАЯ ДА ДОЧАКАМ И ДА ВЪЗПЕЯ СЛАДКИТЕ МИГОВЕ НА ОТНЕТАТА НИ ЧОВЕШКА И ДУХОВНА СВОБОДА
Приятелю, доколкото зная – скоро ще излезе от печат том 7 на твоите избрани съчинения. С какво ще изненадаш читателите си и твоите верни почитатели?
Преди всичко искам да споделя, че не се поддавам на манията да издавам томове на избраните си съчинения. А и не обичам думата томове и, както виждаш сам, на първа корица на досегашните издания пише книга еди коя си. Да, предстои излизането от печат на книга 7, която ще се позабави. Знаеш, че от близо пет години се ровя из архивите си – издирвам, събирам и подреждам всичко, написано от мен за творби и книги на други автори. От една страна. И от друга – за мои художествени материали и книги в различни жанрове, от писатели и журналисти. Нали си спомняш кога взех това важно решение, горещо подкрепено от Иван Гранитски чрез широко отворените от него самия врати на водещото наше издателство „Захарий Стоянов“? След тежко здравословно премеждие, в минути на което бях върнат от небесните селения отново на земята със заръката да си довърша литературната работа. Не, не се уплаших, по-скоро се хвърлих с цялата си енергия и настървение към почти забравените рафтове на огромната си библиотека. Там открих безценни страници, които дълго и търпеливо изчитах и разпределях, като селянинът зърното и плявата. И стана истинско чудо. Насъбраха се текстове в голямо количество, което намери своето място в досегашните шест книги. Слава Богу, родителите ми с примера си ме научиха да съм добър стопанин и труда ми бе възнаграден. Защото всички те бяха посрещнати радушно от читатели и от ценители на литературните произведения. Не казвам от литературната критика, защото такава, за съжаление, няма. Пример си ми ти, както и още двамина-трима, не повече. Няма да отмина твоите рецензии за всяка от поредицата книги и да ти благодаря за добрите думи, посветени на тях.
Длъжен съм да поясня, че само книга шеста – „Сълзи, в които се оглежда слънцето“ е с преиздания на двете ми художествено-документални повест и роман, съответно за Мария Петлякова и за Асен Лагадинов, но съпроводени от нов предговор и общ послеслов. Останалите съхраниха завинаги най-ценното /според мен/ от публикациите в периодични и всекидневни, дори в специализирани издания, от първите ми изяви до ден днешен. И още – излъчваните в програми на телевизията /и телевизиите/ и на националното ни радио. И какво се оказа? Извън книгите „Животът е по-голям от човека“, „Отгласи“ и „Отгласи 2“ се появиха още интересни публикации в закътани други папки с архиви. Работата ми по тях ми отне цялата година, която скоро ще изпратим. Между тях „изскочиха“ думи от мои участия в знаменитите някога Априлски литературни дискусии /в случая през 1983 г. и 1985 г./, както и в литературни анкети за състоянието на поезията и публицистиката ни в авторитетното списание „Пламък“. И още: отзиви, рецензии, портрети и слова за явления, имана и книги в областта на литературното творчество, интервюта с изтъкнати личности и други. Така по съвсем естествен път даде своята заявка книга 7, чието съдържание ще е с най-ценните материали от посочените дотук. Вече започнах съставянето й, предстои подготовката за нейното издаване. След дълги търсения мисля, че открих точното й име, тоест заглавието – „ВИДОВДЕН“. При всички случаи тя ще се появи и ще тръгне към читателите и почитателите ми в самото начало на следващата 2021 година. Дано съм здрав и жив и благоразумието ни да измоли от Съдбата да прогони пустата епидемия и човечеството да се върне към природния си човешки живот. За да има той вкус, стойност и достойнство! Ето как и с какво ще изненадам своите приятели и почитатели на литературното ми творчество. Но истинската изненада ще е през по-сетнешни месеци на чаканата с много надежда 2021 година. С нея ще отговоря на постоянно връхлитащия ме въпрос: Хайде, кога ще видим нова твоя поетична книга“?
Ти си едно от водещите имена на съвременната българска поезия. Какво още не е казало перото ти на съвременната българска публика в хаоса, в който живеем?
Твоето първо изречение на този въпрос ме връща над 30 години назад. По време на юбилейна вечер в Благоевград мой колега каза приблизително: „Петър Андасаров тръгна с неизвестно име от Елешница, прескочи и Разлог, и Благоевград, отиде в Станке Димитров, после в София и ни задмина в литературата“. Отговорих му, че никого не съм задминавал, а следвайки неотклонно своя път, съм заел своето си място в ковачницата на словото. Че имам вече име в литературата, имам, разбира се. Та нали трябва да е и наша максимата: „Човек цял живот работи за своето име, а после името работи за него!“ А дали съм от водещите имена… често слушам и чета тези думи.
Все ми се струва, че няма поет, който да не живее с мисълта, че най-хубавото му стихотворение е в мечтата му, в някои звездни мигновения на бъдещето. Много, много неща все още не е казало и моето перо. В този отвратителен хаос, в който… не живеем, а тънем в блатната му неподвижност и воня. Засега от мен и от мои колеги се изтръгват чрез поетическите ни гласове тревожни викове за изход от мъртвилото, за озон, който да ни спаси от задушаване. И призиви вече има, и готовност за дръзновение, но все още веригите на парадиращата посредственост, в които са ни оковали управниците, са тежки. Те или не искат да си спомнят, или са забравили, че народа български е трошал и много по-тежки робски вериги! Мечтая да дочакам и да възпея тия сладки мигове на отнетата ни свобода.
Как би искал да видиш модерната наша литература в близките десетилетия? Върху какъв духовен фундамент и с какви идеи за бъдещето време?
Ако имаш предвид, че модерна значи съвременна, нашата литература и сега е белязана с бъдеще, в което ще има висок карат на присъствие сред другите литератури. Ние и днес имаме достатъчно достойна поезия, проза и публицистика. Особено поезия. Вярно е, тя свърна към личния живот, но търси неспирно кислороден въздух, стреми се към висина и към хоризонти. Аз съм готов да се подпиша с две ръце под оценката: „Българската поезия е достойно стойностна!“ Друг е въпросът, че е затворена като в кафез и пърха с криле с мечта да излети от него. Затова я има условно наречената семейна, лична, албумна поезия. Но преобладава дълбоко изповедната лирика на личността с непримирението й, с мечтата й за полет. Именно защото има фундамент за своето сегашно и бъдещо развитие. Той е в цялостното нейно минало с трайните и стоманено-устойчиви традиции. Затова – нека се правят експерименти, но да не се прибягва към, да не се посяга на нейната национална същност. Заблуда е, че модерно творчество значи интернационално. Според мен има и друга заблуда – да се слага равенство между модерно и модернистично. В много случаи стремежът към второто е увлечение, без да е осъзната същностната нужда от изява на твореца. Аз не приемам еднакво и каканиженето /елементарния изказ/, и модерните плетеници от безсмислия.
Така че – в близките десетилетия искам поезията на българските поети да е със съвършен стих, на благозвучния български език и да не излиза от графата на извисената национална духовност. Да няма примеси от словесни и цифрови елементи, от чужди зловредни влияния. Да пази своето опазено през вековете ядро, както народът пази своята национална същност /идентичност/.
Мислиш ли, че нещата у нас ще придобият своето гражданско спокойствие и как за него да помогне съвременната литература? Според теб нашата литература в тон ли е с гражданските проблеми на страната или буксува някъде встрани и чака нещата да се изяснят?
Думата спокойствие има няколко тълкувания. За живота на човека са необходими нормални условия за дишане, за работа и за изява на духа. Ако нормалните условия значат спокойствие, то е наистина необходимост. Ама какво спокойствие като вече тридесет години всичко се обърна с главата надолу, човекът е кръгла нула, а парите са царе със сто корони. Най-голямата тревога иде от суматохата във всекидневието ни. Над всичко е гонитбата по хляба в тези объркани, политизирани и бедни времена, обеднели от вълчите набези на родни лакомници. Де, що имаше и още има, се разграби и ограбва. Българинът е гладен не само за хляб, но е лишен и от усмивка. А ние как да воюваме за гражданското спокойствие на българите когато трябва да забравим за хляба си, за да сберем пари за издаването на една своя книга?! И все пак, и все пак честността у твореца и неговият стремеж към справедливост са в думите на днешната поезия. Гневът е лош учител, но той назрява като слънцето на виното, затворено в есенните бъчви. И не може да не избухне като в стиха на божествения Ботев: „…ще викнем ние: „Хляб или свинец!“
Това, че не крещи в общ хор нашата литература за най-злата несправедливост – да няма човек свободата спокойно да живее и твори, не значи, че нейните творци не живеят с проблемите му. Но аз си мисля и за това, че управляващите се пазят като дявол от тамян от гласа и гнева на гражданите, поради което – страхувайки се от тях, правят и струват да няма гражданско общество в държавата. То, именно то, гражданското недоволство и гражданският гняв, ще проправят път през озаптисаното самодоволство на окопалите се властимащи и ще изведат народа в свободните слънчеви пространства. Та това са и темите в творбите на някои от българските творци. Захвърлени в девета глуха и забравени. Но, които не забравят, че никой роб не трае вериги и помнят думите на Яне Сандански: „Всеки е длъжен да се бори – робът за свобода, свободният за съвършенство!“ Няма, няма да чака творецът нещата да се изяснят и не е ням свидетел някъде отстрани. Той е с чист, неукротим дух, а думите му са за честна изповед и за бой със злото. Нищо, че дълго живее с тревогата от суматохата, че и него го потискат безредието, несигурността, студенината и безразличието между хората. Всичко това са кълнове в неговите думи, които зреят, зреят и един ден ще избухнат в глас и вик с дълго ехо във времето. А това време е на прага ни, вече ясно се вижда!
Какво би пожелал на българските читатели у нас и по света?
Човекът да не се превръща в робот и да не робува на други човеци, а да живее и се труди свободно в необятната природа, в красивия свят на словото, на багрите и на музиката.
