ПОСЛЕДНАТА НОЩ НА ЯВОРОВ С ЛОРА

ПОСЛЕДНАТА НОЩ НА ЯВОРОВ С ЛОРА

На 16 октомври 1914 г., Яворов посещава приятеля си д-р Михаил Тихов в дома му.

„Беше късна есен, мрачен и неприветлив ден“ – разказва в спомените си човекът, в чийто дом Лора прекарала последната си вечер в игра на оракули. Предсказанието за съдбата ѝ било изречено сред упойващия аромат от руски чай и сливенско вино: „Ще тръгнеш на далечен път!“

Михаил Тихов прекъсва мислите на поета с молба да не сядат в градината заради лошото време.

„Нали знаеш, аз не виждам вече слънцето, за мене е все тъмно и вътре и вън, и в душата ми, и в света, нека дишам поне свободно още въздуха в градината.“ – усмихва се тъжно поетът.

Яворов може би не е искал да влезе отново в салона на къщата, в който Дора Кремен сякаш още свири траурния марш на Шопен – „дългоочаквания монотонен реквием“ за Лора. Очите на поета излъчват някакво сияние, когато срещат „музика-лъчи“ в очите на жената, свиреща Шопен. И траурната музика повежда Лора през онази нощ, останала без изгрев и за двамата. Повежда ги по скърцащия сняг към дом без топлина. За стотен път в този дом без топлина гласът й се врязва като куршум в слепоочието му: „Ами като фиксираш чуждите жени… При такъв живот е по-добре да се разделим.“

За първи път Яворов не избухва. Тъмният му поглед изразява единствено отегчение, когато изрича: „Щом е така, добър път и лека нощ.“ Той заключва вратата между кабинета си и нейния свят с рязък жест, сякаш спуска финална завеса. Лампата угасва и с нея спомените от миналото, смисъла на настоящето, надеждата, че идва ден. И Лора решава вместо край да сложи ново начало между тях – вечна любов – с цената на живота й. Тя влиза в кабинета му откъм салона. Търси в мрака револвера му в задния джоб на панталона, преметнат върху облегалката на един стол. Ръката й завърта копчето на електрическата лампа в очакване на светлина в ноемврийската нощ. Той вижда, че до гърдите й е опрян неговият малък револвер – почти играчка в последната й игра на любов. Глух гръм. После гласът му: „Защо, Лора, защо? “. Глас или стих, в който всичко потъмнява, светлее и ехти:

Защото аз съм птица устрелена

На смърт е моята душа ранена

На смърт ранена от любов…

След двата изстрела на ул. „Раковски“ през нощта на 29 срещу 30 ноември 1913г., Лора е отнесена мъртва към моргата, а Яворов – прострелян в слепоочието към Александровската болница. На другия ден в техния дом с правото на наследници тържествено влизат първият й съпруг Иван Дренков и близки на Каравеловото семейство. Екатерина Каравелова не идва, защото е на дипломатическа мисия в Русия. Мебелите и книгите от библиотеката на поета както и ценни документи на ВМОРО са набързо изнесени. Отнесени са и писмата на Яворов до Лора. Но нейните писма, сякаш нарочно скрити в сандъче в малка стая над задното стълбище, остават незабелязани от наследниците. Повдигнали всички тайни воали от душата на Лора и от света на близките й, тези писма се превръщат в най-силната защита на незрящия поет.

„Аз мечтах за някой, който би имал нужда от мене в пътя си – ако ще и в пътя към Голгота“ – пише Лора – „Аз мечтах да съм необходима радост в трудния път на един мъж. Даже аз желаех пътя му да бъде по възможност по-труден – за да бъде и необходимата радост по-силна, по-голяма…“

На другия ден след трагедията, пред къщата на ул. „Раковски“ 126 е поставен полицейски пост от съдията-следовател – знак, че правосъдието се намества в смъртта на Лора Каравелова.

Дело 205/913г. – Яворов – Лора, в което следователят Иван Божилов търси истината сред купищата неизяснени факти, слухове, инсинуации, клевети и откровени лъжи, остава някак недоразрешено, забутано в папка, потънала в чекмедже. Иска ми се отново, както е било направено през 1925г., да изтръгна пожълтелите листове на дознания, постановления и протоколи от тази папка, впила в душата на поета отровните си хартиени змии. Сякаш чувам неговия плътен глас над сухото съскане на документите и доносите: „Ако има в България пет души, за които да знача нещо, нека поискат напечатването на всички документи по делото и нека те се попълнят с всичко, което някой може да разкрие по тях“.

Бесарабският българин Иван Божилов, половин година по-млад от Яворов, е следовател едва от януари 1911г., а съдбата му поднася едно трудно дело, в което общественото мнение е казало вече „съкрушителната си дума по случая“. Според майката на Лора, Екатерина Каравелова, тази дума е „Яворов – убиец!“.

Когато Иван Божилов поема следствено дело 205, той дори не подозира с какво недоверие ще се приеме неговата истина – „Яворов – невинен!“, не само от обществото, но и от българското правосъдие. Както много пъти дотогава, един стражар го събужда за оглед и му подава съобщение в плик, че в тази нощ между 2 и 3 часа, Лора и Яворов са се застреляли в дома си на ул. „Раковски 126“. Андреев ден е – най-късият ден в годината и най-дългата нощ за Яворов в болницата, и за следователя, който се мъчи да бъде обективен. Придружен от поемните лица – аптекарят и хазяинът Беленски, Божилов се изкачва на втория етаж на къщата, в която живеят, или по-точно са живели под наем Яворов и Лора. „Топла, светла и здравословна квартира“ – отбелязва собственикът Беленски, тогава съветник в Сметната палата.

Иван Божилов отваря входната стъклена врата на Яворовия апартамент, срещу която има друга – също стъклена, водеща към черния вход. По стените на коридора стърчат празни дървени закачалки, на които вече никога гостите на Яворов и Лора няма да поставят дрехите си. Четири стаи гледат една в друга с четири врати, обърнати към коридора, и с две други, свързващи спалнята с трапезарията и салонът с кабинета на Яворов. Следователят разглежда първо трапезарията. Върху масата е захвърлено с небрежен жест дамско палто от скъпа материя – набързо, сякаш да не пречи на важен разговор. В металния пепелник има само една недопушена цигара, смачкана с гняв. Божилов се опитва да доотвори вратата на кабинета, препречена от нозете на Лора, обути в черни чорапи и черни скарпини с каишки. Тя лежи успоредно на кушетката, облечена в черна копринена рокля, с която се венчава в живота, а после и в смъртта. Тъмна, но и прозрачна – ефирна материя на любовта. Дрехата е разкъсана на гърдите от поета, но не в страстна прегръдка, а в последна надежда да я спаси. Но всъщност роклята спасява него с един факт, забелязан от експертите по време на аутопсията. При изстрела парче от сватбената дреха, загнездено като че нарочно в сърцето на Лора, се превръща в сериозно доказателство за пътя на куршума. Той е пронизал гърдите й отпред назад, а не откъм гърба – от ръката на Яворов. Обгърнала с фееричната си материя едно чучело заради налагащата се балистическа експертиза, понесла проникването на десетки куршуми от различни разстояния, роклята доказва, че е стреляно от упор в гърдите на Лора.

Иван Божилов продължава разследванията си. Следователят констатира, че раната между малките стегнати гърди на красавицата е кръгла като дулото на револвера, с който е стреляно и е точно с неговите размери.

Не знам защо нито той, нито прокурорът, нито съдът отделят достатъчно внимание на един факт, забелязан от старшия стражар Георги Лазов, който пръв оглежда трупа на Лора и отвежда Яворов в Александровската болница. „Обърна ми внимание показалеца на дясната й ръка. Той беше полусвит, докато средният, безименният и малкият пръст бяха свити повече. Според мен изглеждаше, че тази ръка е стискала оръжие“ – пише той в рапорта си. При увеличаване на снимката, се убедих в констатацията на старшината Лазов.

Във фаталната нощ следователят упорито търси куршумчето, излязло от малкия револвер навсякъде около тялото, но не го намира. По-късно, при аутопсията, куршумът ще изпадне от корсета на Лора. При огледа следователят се доближава до писалищната маса, на която толкова пъти са се раждали стихове под перото на Яворов. Върху едно малко листче, вместо стих, поетът набързо е надраскал думи, които е смятал за последни: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз след нея. Яворов“. Тези думи събуждат вярата на следователя в невинността на Яворов, защото никой, особено един поет и революционер не лъже пред смъртта, нито стреля подло в гърба на човека, когото обича. Но същите тези думи са причина за недоверието на прокурора Огнянов, който вижда в тях опит за манипулация. По този повод в самозащитата си пред Апелативния съд Яворов пише: „Ако даже моята изповед пред смъртта е в състояние да събуди подозрение и да бъде тълкувана като симулация на един нечувано хитър престъпник – нима моите понататъшни оправдания могат да важат нещо?“.

Вгледан в трупа на Лора на ул. „Раковски 126”, следователят, чиито последни думи, казани пред внука му д-р Протич, са: „най-важно е съвестта ти да е чиста“, продължава да търси своята истина. Лора се е смъкнала от кушетката, на която я е поставил Яворов преди да изтича надолу по тясната извита стълба, прескачайки по няколко стъпала наведнъж, за да потърси помощта на хазяите. Лора лежи някак спокойна, с усмивка, застинала с последния й дъх. Косите й почти покриват следата от случаен удар – като малко синьо цвете, белег от любовна нощ. В последната й снимка в нейния дом чаршафът сияе над главата й с неземна белота. Божилов го издърпва от кушетката, за да покрие с него хубавата Лора по пътя й към моргата. Там, в аутопсионната започва външният оглед на трупа. Роклята й напуска тялото като копринена въздишка. До нея лягат кокетните скарпини и чорапите, които носят още парфюма на плътта й. Извиват трупа полунадясно. Раничката на гърба, отворена около десетото ребро, почти не се забелязва за разлика от отвора върху гърдите й. Според правилата в съдебната медицина входната рана трябва да е по-малка от изходната. „Убита е!“, решава водещият експертизата д-р Пиперков. Втренчени в по-малката рана на гърба, нанесена навярно от ръката на поета, нито д-р Пиперков, нито д-р Татарчев, нито останалите лекари, нахълтали шумно в моргата, обръщат внимание на важни факти, посочени от съдия-следователя:

1.Отпред на гърдите раната е обгорена.

2.Разкъсаната кожа около раната на гърба е обърната навън.

3.Роклята на гърба не е пробита.

4.Раната отзад е по-ниска (при десето ребро) от раната отпред (между четвърто и пето ребро).

Това би означавало, че Яворов, който не е по-нисък от Лора, е трябвало да коленичи зад гърба й, за да стреля.

Иван Божилов отлага аутопсията за другия ден, за да бъде извършена на светло и при възстановено спокойствие. Но на разсъмване София е залята от слуха, завладял първите страници на вестник „Утро“: „Лора убита!“. Журналистът Панайот Стойчев, присъствал на външния оглед на трупа, не е изпълнил обещанието, дадено на следователя, да изчака аутопсията и окончателното решение на съдебно-медицинската експертиза, преди да даде глас на новината. „Влизам в моргата!“ – пише той с патос – „В един коридор с каменна маса, покрит с бял плат, пропит с алена кръв, лежи трупът на Лора…“. Романтичният момент в статията е последван от заключението на лекарите, че куршумът е влязъл откъм гърба и Лора със сигурност е застреляна от Яворов. И мълвата тръгва от уста на уста по софийските улици, в кафенетата, в дамските салони, извива се и съска като змия. Пресата подема в унисон с тълпата: „Харамия, син на касапин, убиец!“.

Мълвата не утихва, въпреки, че по време на аутопсията, експертите единодушно установяват, че в перикардиума (външната обвивка на сърцето) се намират части от дрехата и костички от гръдната кост. Към д-р Пиперков и д-р Татарчев, следователят е присъединил и единствения експерт по съдебна медицина у нас по онова време – д-р Балан. Рязането по пътя на куршума продължава. Участниците в експертизата се уверяват, че куршумът е засегнал горния ръб на десето ребро, отчупвайки тънка костица, забила се в гърба. Пиперков, лекарят, произнесъл предишния ден: „Лора е убита!“, признава, че се е заблудил и подписва заедно с други трима свои колеги и трима юристи експертиза, която потвърждава, че пътят на куршума е отпред назад и съществуват данни, че е стреляно от упор. Балистическата експертиза установява, че действително е стреляно от упор в гърдите и това обяснява защо раната отпред е значително по-голяма от тази на гърба. Но мълвата се разраства, превръща се от малка отровна кобра в стоглава ламя. Яворов е уволнен дисциплинарно от Народния театър за престъпление, което не е доказано от съда. Парламентът не му гласува пенсия на инвалид и с това практически подписва смъртната присъда на един слепец, който не е в състояние да се грижи сам за себе си.

Съдията-следовател, все по-уверен в невинността на поета, спокойно се изправя срещу един съвременен Пилат Понтийски – новоназначеният заместник прокурор Александър Огнянов. Той също като Божилов се обляга на закона, но за да изтъкне себе си и да се изкачи по-тържествено в служебната йерархия. С една ръка Огнянов измива лицето на Лора и пръска кал по Яворов, а с другата, неочаквано за всички, подписва прекратяването на дело 205 по липса на достатъчно доказателства за вината на поета. С това свое противоречиво решение, той оставя отворена вратичката за нови съмнения в невинността на Яворов. По думи на съдебния лекар д-р Балан, изречени пред внука му – също медик, делото се протакало нарочно и всички доказателства в полза на поета минавали в глуха линия. Във всичко това била намесена Екатерина Каравелова. Иван Божилов не се среща официално с майката на Лора. Това се случва на страниците на печата едва двайсет години след самоубийството на поета.

Екатерина Каравелова едва ли има второстепенна роля в събитията около дело 205. Тя получава известието за смъртта на дъщеря си в Русия по време на важната си мисия там и не успява по една или друга причина да се завърне за погребението на дъщеря си. Две нейни телеграми, изпратени от Петербург, достигат до близките й в София, почти една след друга. В първата Каравелова нарежда: „Балсамирайте Лора. Тръгвам веднага.“ Поставят инжекция с формалин на Лора, за да придадат бледо-розов тен на лицето й в очакване на срещата с майка й, която не се състои. „Тежко болна съм. Не мога да дойда. Погребете Лора до Алеко Константинов.“ – известява втората телеграма. Екатерина Каравелова не успява цели шест месеца да се върне в София и да види гроба на детето си. Тя навярно изпълнява дълга към родината или все още сърдита на Лора за неуместния й втори брак, отказва да задоволи любопитството на тълпата. Дали Каравелова е от онзи тип силни жени, които носят „железния светилник“ на българския дух през векове робство? Или тя е сурова пазителка на моралния кодекс, създаден във висшето общество на България след Освобождението?

Лора вижда майка си в ранния си разказ „Ели“ като могъщо дърво, здраво вкоренено в традициите, „заслушано в старите завети“ на още по-стари ели, в един подреден във времето свят, в който шушулките – децата на елите, не се откъсват лесно от майчиния свят „поддадени на безумния вихър“. В този свят, недопускащ отклонения, има едно студено родово правило, от което Лора се опитва да избяга чрез любовта си към Яворов. „Никога, към никого, старата ела не се привърза“ – пише тя в разказа си.

„Яворов ли?“ – произнася тежката си дума през 1934 г. Екатерина Каравелова – бъдещата председателка на Съюза на българските писатели – „Бог му е дал дарование, вложено в грозен съд. Съдът се омърси и… счупи“.

Нейното язвително перо на публицист влиза в двубой с перото на Лора, изразила без страх чувствата си в един свят, в който любовта изглежда почти обидна дума. На твърдението на Екатерина Каравелова, че поетът в ролята на истински Отело е убил дъщеря й от ревност, се усмихва иронично едно от писмата на Лора до Яворов: „Получих писмото на Бабаджанов, комуто майка ми е говорила, види се надълго и широко против женитбата ни. Главният й довод е… Познай? Твоята ревност, мой мили!?! Твоята ревност! Ако знаеше тя какво убийствено равнодушие криеш ти и какво малко място има за ревността в случая…“ Във всяко писмо на Лора, колкото и да желае майка й да представи чувствата й като временно увлечение, гори една неутолима жажда за любов. Не любов – пъстра пеперудка от салоните на хайлайфа, а тъмен буреносен облак, който ще стовари гръм не само върху Яворовото, но и върху Каравелото семейно дърво.

„Свърших писмото до майка си“ – пише Лора до Яворов: – „Знаеш ли, че тя искаше веднаж да ме накара да вярвам, че съм луда. Братовчед ми Рачко, ми внушаваше да се самоубия неотдавна… Но аз писах на майка ми да не се радва предварително, защото и да го направя, ще оставя няколко писма, от които цял живот няма да й е леко“.

Когато Екатерина Каравелова прочита писмата на дъщеря си, издадени през 1935г. от близките на Яворов, тя се заключва в мълчанието на антична трагическа героиня за втори път, но вече завинаги.

А на ония, които още оскверняват с думи　гроба на поета и нейния – до неговия, Лора сякаш говори от други пространства, но на земен език:

„В политическия ни и литературен живот, ако се яви човек, умен и честен, готов всичко да жертва за народа ни – кой ще му се зарадва, кой ще го поддържа? Цяла глутница крадци, цялата тази покровителствана отвисоко глутница, ще се нахвърли на него, на самотния… И кой ще го защити, кой ще му помогне, когато всички са против него? Той ще умре… България избухва винаги в истерични сълзи, щом загуби някой от своите синове… Те не искат нито нашите цветя, нито нашите сълзи. Цял живот ругани, терзани, те са щастливи най-после да починат. Оставете ги“.

Василия Стоилова „Присъдата на Пилат“